Гибона изду бузи. Разбира се, че е той. И тая хубостница е права за всичко — че какво се е заврял вкъщи да си души пръднята? Още утре ще излезе в града. Ама тъй ще излезе, че чак…
— Имаш право, Алка — съгласи се той. — Още утре ще ида на разходка. Пък и всеки момент трябва да пристигне Батона. Така че ти ще организираш нещата. Но така ще ги организираш, че чак…
„Какво имаме до днес…“
Петте огромни блока на хотел „Хоризонт“ от тъмно стъкло и бетон действаха някак угнетяващо. Всичко останало създаваше по-приятно впечатление — тенискортовете, солариумът, концертната зала…
Но най-хубавото в хотела беше неговият ресторант. Преди това Турецки успя да поплува в басейна и да отиде на масаж. За жалост не за удоволствие.
Младичката червенокоса и малко кривогледа масажистка не беше от най-бъбривите и надали сама щеше да се разприказва за хотелската управа.
— Имате ли достатъчно клиенти? — поинтересува се Турецки, докато тя чевръсто и умело го масажираше.
— Не мога да се оплача. Слава богу, тука си имаме постоянни обитатели.
— Как така постоянни обитатели в хотел?
— И какво ви учудва? „Хоризонт“ само се нарича хотел, при това не е държавен. Тука живее онзи, който харесва на собствениците.
— И какви хора се харесват на собствениците? Които навреме си плащат сметките? Или които изобщо не плащат?
Масажистката мина с кокалчетата на пръстите по врата му и се засмя:
— Разбирам кого имате предвид! Дебеловратите мутри, дето се разхождат по потници. Жалко, че горката Вела изчезна, та няма кой да ги стяга. Съвсем са се разхайтили тия кочове.
— Така ли? Пък аз чух, че „афганците“ тук били съвсем кротки.
— Де да беше така. Преди седмица, когато се изметоха от хотела, половината стаи бяха в окаяно състояние.
— Ама Вела отдавна ли изчезна?
— Защо питате? — накрая заподозря нещо червенокосата.
— Аз съм стар неин приятел.
— Ааа! Ами всъщност никой не знае кога е изчезнала. Нали на никого не е подчинена. Няма начин да се разбере кога идва и кога не идва на работа.
— Ако обичате, подайте ми цигарите от джоба на панталона.
— Че кой пуши на масаж?
— Аз например — призна Турецки.
Масажистката порови в джобовете му и оттам изпадна служебната карта. Турецки дори възкликна от досада, и то съвсем естествено.
Днес навсякъде трябваше да се разкрива. Сега вече можеше директно да пита каквото го интересува.
— Беше ли добра Вела като шеф?
— Как да ви кажа… — посмути се червенокосата.
— Говорете направо.
— Тя чувстваше, че всичко това не й подхожда. Макар че не, не е съвсем така. По-скоро това положение малко я потискаше. Нали по-рано работех с нея, когато беше още камериерка. Умно и весело, дори палаво момиче. А сега сякаш стана друг човек. Не, не, като администратор е много добра — бързо добави масажистката, явно се притесни, че е прекалила. И допълни: — Сигурно тъгува, че си няма дете.
— От колко време живеят с Герат?
— Близо пет години. А може би и шест. Или седем. Но това да не е разпит?
— Разпит е — сериозно отвърна Турецки. — Герат често ли идваше в хотела?
— Доста често, да. Но тук много не общуваше с жена си. Повечето идваше при своите приятели.
— А тя имаше ли си някого?
— Това вече не знам. Не мисля. По едно време се носеха клюки — не се сдържа червенокосата, — че преди четири години хванала някаква болест, която Герат и до ден-днешен не можел да й прости…
Турецки й плати, без да е наясно за какво по-точно — за масажа или за информацията.
Значи преди известно време „афганците“ са изчезнали. Фактически едновременно със своя командир. Да, добре.
После отиде в ресторанта и се помъчи да съчетае обяда с вечерята, което излезе доста сполучливо.
Покрай масата му минаха неколцина яки мъже по дънки и потници. С абсолютно същата униформа той бе срещнал и няколко такива при басейна. После в бара. И сега в ресторанта. Кои са пък тия, при положение че „афганците“ на Герат наистина са си отишли? Впрочем защо Трофимов не знаеше за това?
„Но какво правя аз? — неочаквано се сепна Турецки. — Превърнах се в оперативник. Някой бюрократ от нашата система направо ще ме уличи в превишаване на пълномощията, в процесуална грешка и тъй нататък… Абе майната му! Докато не разплета тоя възел, няма да стигна до моята работа… Ех, какво ли не става в Русия.“