— Те как обясниха преместването в Сочи?
— Е, за тях въпросът беше вече приключен. Ако не се лъжа, повечето живеят тук, а не в Адлер.
— С други думи, сте се срещнали само с редовите служители? И не сте се запознавали нито с предишния директор, нито с Герат Климов?
— Точно така.
— Но вие сте знаели, че именно Климов е истинският собственик на фирмата?
— Той ли? Глупости, нищо подобно! — възмути се Бенардаки, като буквално подскочи на стола.
— Сигурен ли сте?
— Абсолютно.
— И защо?
— Защото фирмата е акционерно дружество. Служителите са собственици на цялото й имущество, с различен дялов капитал, разбира се.
— Искате да кажете, че външни хора не притежават нейни акции?
— Именно.
— Преди колко време е учредено това дружество?
— Нямам представа. Във всеки случай — преди да дойда.
— С други думи, вие не сте акционер?
— Аз съм мениджър. И работя само срещу заплата.
— И защо, господин мениджър, подслушвахте колата на Виталий Афанасиев?
— Аз трябва да знам къде се разкарват моите служители през деня. В работно време!
— Чакайте сега, по-спокойно. Вие сте грък, пък аз съм Турецки. Просто сме длъжни да намерим общ език. Доколкото си спомням, лично вие ми казахте, че доста време няма да работите, защото сте в ремонт. Но както и да е. Кажете ми, кога и от кого получихте компонентите на апаратурата, която Афанасиев монтира по поръчка на братя Кирякови?
— Това е станало преди моето идване, тоест самото приемане на поръчката. Дори нямах време да прегледам документацията. Бях затрупан с твърде много стопански въпроси.
„По дяволите! — изруга Турецки. — Животът е прекрасен и удивителен. За мой калпав късмет излиза, че тоя човек наистина е честен.“
Телефонът прекъсна размислите му. Обаждаше се мрачният капитан.
— Александър Борисович, добре се накиснахме.
— Не ме интересува дали сте се накиснали. Къде е документацията?
— Избухна пожар, при който изгоряха всички счетоводни книги. И половината електроника! Дори още не беше разпечатана. Седя тука и се пръскам от яд!
Турецки избърса потта от челото си. Сега на куково лято ще се разбере с какво точно са се занимавали в тая фирма честните хора като Бенардаки.
Кортежът
Когато на следващата сутрин Петя се събуди, Нюра пак беше излязла. На масата отново имаше бележка с обещания, че вечерта ще се „повеселят“. В интерес на истината, буйният темперамент на Нюра започваше да го уморява. Освен това не му харесваше, че тя по цял ден го държи затворен. След като закуси, Петя зае наблюдателния си пост до прозореца.
На улицата беше тихо. Вратата беше все така затворена, никой не влизаше, никой не излизаше.
„Може пък в тая къща да не живеят хора? И стопанинът да идва само веднъж в седмицата?“ Тези предположения го хвърлиха в отчаяние. Никак не го радваше перспективата да остане дълго във Владивосток. Пък и усещаше, че няма да му стигнат сили да продължава все така с Нюра. От друга страна, трябваше на всяка цена да свърши работата, за която беше дошъл. Съдейки от новините по радиото, капитан Журавльов и следствената бригада от Москва тъпчеха на едно място. Петя чувстваше, че той е единственият, който може да разкрие причината за падането на вертолета, за гибелта на Серьога Дехтярьов и за изчезването на златото. Неочакван шум прекъсна мислите му. Пред отсрещната врата беше спряло такси, от което слезе някакъв мъж.
Петя трепна — беше мургав брюнет с едър нос и големи черни мустаци. Всичко у него издаваше, че е с кавказки произход.
„Грузинецът!“ — мярна се в главата на момъка.
Очевидно грузинецът беше желан гост. Щом отиде до вратата, тя тутакси се отвори. Петя забеляза, че гостът дори не беше натиснал звънеца. Просто се изправи пред обектива на малката телекамера и веднага го пуснаха, след което пак затвориха вратата.
„Ако наистина е същият грузинец, за когото ми казаха Коля и Полина Владимировна, може да се смята, че извадих късмет. Но кво да правя по-нататък? Ако грузинецът излезе по някое време, няма да мога да тръгна след него. Уу, проклета кучка!“ — затюхка се Петя наум.