Трябваше веднага да измисли нещо. Нямаше намерение да изтърва тоя удобен случай. Но как да се измъкне оттук? Тежка задача. За блиндираната врата и дума не можеше да става. А и решетките на прозорците бяха от дебели железа.
Реши пак да обиколи жилището. И след няколко минути забеляза още едно прозорче в тоалетната. Но и то беше с решетка… Едва не се разплака от яд. Но когато я разгледа по-отблизо, разбра, че ако се развъртят винтовете, с които беше закрепена за черчевето, ще може да я махне.
Изтича в кухнята да вземе нож, нямаше време да търси инструменти. След десет минути трескави усилия той успя да измъкне решетката.
Грабна за всеки случай своя „Зенит“ и се провря навън. От прозорчето се спусна върху покрива на неголяма пристройка. А да скочи оттам на тротоара беше фасулска работа за него. След секунди се озова на свобода.
Вратата на „крепостта“ беше затворена. Очевидно грузинецът все още се намираше в къщата. Петя скри фотоапарата под дънковото си яке и започна да се разхожда по улица „Достоевски“.
Не се наложи да чака дълго. След двайсетина минути вратата безшумно се отвори и той видя нещо, което надмина и най-смелите му очаквания. Първо излезе онзиденшният линкълн, който той беше нарекъл „трамвай“. След него се появиха три еднакви тъмносини джипа, които след продължителни маневри по тясната улица образуваха с линкълна нещо като каре, така че между колите остана малко пространство. Във всеки автомобил седяха по четирима яки мъжаги. Петя веднага реши, че това са телохранителите. Под черните им кожени якета се очертаваха автомати. Когато всички подготовки приключиха, един от седящите в предната кола каза няколко думи по радиотелефон.
След няколко минути от вратата излязоха двама души. Единият беше грузинецът, а другият — непознат. Петя го виждаше за пръв път. Съдейки по това как охраната се суетеше около него, можеше да се предположи с голяма сигурност, че това е стопанинът на къщата. Беше висок и прегърбен старец, с дълги ръце, кажи-речи до коленете. Изглеждаше някъде към седемдесетгодишен.
Двамата влязоха в карето между колите и тръгнаха, а заедно с тях бавно потегли и ескортът. Минувачите се спираха и с уважение или ненавист в очите дълго гледаха тази странна процесия. Насрещните коли още отдалече се изтегляха встрани, за да й направят път.
Маймуноподобният старец и грузинецът спокойно вървяха и разговаряха, като от време на време хвърляха по някой надменен поглед на минувачите.
„Тури му пепел! — смаяно си мислеше Петя. — Сигур са гъбави с пари, щом така се перчат. Що ли не мога да чуя за какво толкова си приказват? Или поне да снимам грузинеца. Но как? Ех, ако имаше някое дърво да се кача на него. Отдолу нищо не се вижда.“
Момъкът сви в съседната уличка и през дворовете мина две преки напред, след което пак излезе на улица „Достоевски“. Кортежът беше изостанал. Петя мина още една пряка и бързо се мушна в една полуразрушена необитаема къща, която беше с цял етаж по-висока от съседните сгради. Изтича нагоре по паянтовата стълба, която всеки миг можеше да рухне, влезе в една стая и надникна през прозореца.
Шествието бавно приближаваше. В центъра му старецът и неговият спътник все така вървяха и разговаряха, а в колите мъжете напрегнато се оглеждаха наоколо, стиснали в ръце автоматите си, готови за стрелба.
„Май така охраняват само президента. Види се, и тия са нещо като президенти…“ Петя извади фотоапарата и го фокусира. Сега трябваше да изчака, докато се приближат.
Както изглежда, събеседниците бяха стигнали до пълно съгласие по всички въпроси. Грузинецът непрекъснато се хилеше и ръкомахаше, а старецът го тупаше по рамото.
Когато се приближиха на удобно за снимка разстояние, Петя натисна спусъка на своя „Зенит“. Оттук лицата им трябваше да излязат достатъчно едри и ясни.
Кортежът се изравни с къщата и момъкът направи още две снимки.
Внезапно някъде наблизо нещо изплющя. След секунда — още веднъж. Петя неволно се обърна. Стори му се, че източникът на тези звуци е точно зад гърба му. Но стаята беше празна.
Когато отново погледна през прозореца, просто не повярва на очите си. Кортежът беше спрял. Колите бяха с отворени врати, а в центъра на разкривеното им каре се бяха скупчили всички телохранители. И най-важното, че шефовете им, които преди секунди спокойно се разхождаха и разговаряха, сега лежаха безжизнени на паважа, а на челата им зееше по една огромна рана.
Петя машинално превъртя лентата и вдигна фотоапарата, но тутакси съобрази на каква опасност се излага. Явно някой беше стрелял от съседния прозорец и телохранителите всеки миг може ха да се досетят за това. Ако тръгнат да претърсват къщата и го заварят тука… Ох, по-добре дори да не си го мисли.