Момъкът набързо изскочи от стаята. Стори му се, че в дъното на коридора се мярна някаква сянка.
„Това е убиецът!“
Без да се замисли, той се втурна нататък. Когато стигна до края на коридора, предпазливо надникна иззад ъгъла. Убийците бяха двама. По всичко личеше, че не бързат да се скрият. Бяха в еднакви небесносини анцузи и носеха по едно дълго куфарче, явно калъфи с пушки. Като си приказваха тихо, те тръгнаха по стълбата надолу. Петя внимателно ги последва.
Най-вече го учудваше тяхното държание. Те сякаш изобщо не се страхуваха, че някой ще ги подгони или проследи. Когато се озоваха в задния двор, който излизаше на успоредната улица, спокойно извадиха цигари и запалиха. После се качиха в паркираната кола и заминаха.
Невъзмутимото поведение на убийците се оказа добре дошло за Петя и той успя да щракне още няколко снимки. По едно време чу от къщата тропот и високите гласове на телохранителите и разбра, че са влезли да я претърсят. Трябваше незабавно да се махне. Притича през двора, но тъкмо да изскочи на улицата, чу оттам мъжки викове. Сърцето му бясно биеше. Всеки миг телохранителите можеше да излязат на двора. Втурна се към съседната къща и, като се провря през една откъртена дъска в стобора, излезе на улица „Достоевски“. И то съвсем близо до суетящите се телохранители, които вече изнасяха труповете от тясното пространство между колите. Бяха пристигнали няколко линейки на „Бърза помощ“ и две милиционерски коли. Както обикновено, наоколо се беше насъбрала тълпа от любопитни, които оживено обсъждаха произшествието. Никой не обърна внимание на Петя. Той се промъкна през тълпата и бавно тръгна да се отдалечава.
Сърцето му все така бясно се блъскаше в гърдите. Едва когато се отдалечи на една пряка, започна малко по малко да се успокоява…
„Наемни убийци! Мамка му! Къде се натресох? Безогледни бандюги! И Коля не се е обесил сам, ами са го убили! Грузинецът! Точно така!“
При това неочаквано прозрение Петя дори се спря.
„Че аз държа в ръцете си единствената нишка — снимката на убийците! Ох, мамка му мръсна! Веднага трябва да ида в милицията. Или не, по-добре първо да се обадя на чичо Саша“.
След десет минути момъкът вече крещеше в слушалката на междуградския телефон в най-близката поща:
— Ало… ало… чичо Саша… Аз съм… Петя… да… имам нови сведения… Как кви? За падането на вертолета и убийството на Фомин… Ааа, не са глупости, имам снимки… Кво?… Делото е приключено?… Техническа неизправност? Че то там е нямало злато! Отмъкнали са го преди полета…
Последните му думи не бяха чути на другия край на жицата, защото нечия ръка се пресегна иззад гърба на Петя и натисна вилката. Той понечи да се обърне, но тутакси усети, че между плешките му се опря нещо твърдо.
— Горе ръцете! — изкомандва насмешлив глас.
Маркиз дьо Сад
Отново настъпи чудовищна жега.
Трофимов се чувстваше доста по-добре и вече излизаше на разходка в градината.
На другата сутрин Турецки, Грязнов и бледият Трофимов, който настояваше пак да се включи в следствието, се разположиха в кабинета на дебелата завеждаща отделение, като я посъветваха да отиде на извънредна визитация по стаите. Тя си облече бледозелена престилка и се приготви да излезе.
— Това да не е най-новата ви униформа? — закачливо подметна Грязнов. — Сигурно военните лекари трябва да се придържат към цвят каки?
— Както сочат последните научни изследвания — важно отбеляза завеждащата, — белият цвят действа възбуждащо на болните. Препоръчват се пастелни тонове в сиво и зелено.
И гордо излезе, като закачи касата на вратата с огромния си ханш.
Тримата мъже се бяха събрали да прослушат аудиокасетата, открита в сейфа на Герат Климов, и предчувстваха, че ще получат ценна информация. Между другото, сейфът наистина се оказа при майката на Кулебякин в Адлер, но освен тази касета в него нямаше нищо друго.
— Трябва незабавно да се презапише на особено прецизна уредба. За тая работа ще хванеш Академика с неговите машинарийки.
— Кой академик? — стъписа се Грязнов.
— Афанасиев — усмихна се Турецки. — Нека се опита да определи къде и на какво е правен този запис.