Всичко се свежда до пълното изкореняване на това съвсем абсурдно разбиране за братството — разбиране, което са ни втълпили още в детските години. Достатъчно е само да разбиеш тези призрачни окови, да се освободиш от техния натиск, да се увериш, че между тебе и себеподобния не може да има никаква връзка, и ти ще видиш колко необятен е в същността си светът на удоволствията и колко глупави са угризенията на съвестта. Страданията на другия ще ти бъдат безразлични само ако ти самата не изпитваш болка. Ще плюеш на трагичната участ на много, много жертви и дори пръста си няма да помръднеш, за да ги спасиш, даже ако си в състояние да го направиш, понеже тяхната смърт е полезна за природата, но и най-вече — за да ти достави наслада тяхното унищожение, защото трябва да извличаш полза от всичко, случващо се около тебе.
Предвидливостта осигурява злодеянието да остане безнаказано, а тая сигурност многократно усилва насладата от него; впрочем при твоето положение в обществото изобщо не си струва да се безпокоиш за това.
И ти можеш да плюеш на всяка предпазливост и предвидливост, ако ти попречат да се наслаждаваш…“
— Та тя е просто поетеса — почти с възхищение отбеляза Турецки. — Макар че, ако не се лъжа, това излияние в общи линии ми напомня нещо? Какво ще кажеш?
Трофимов мрачно мълчеше.
— Прилича ми на манифест, буквално на някакъв катехизис — продължи да развива мисълта си Турецки.
— Не ти ли направи впечатление, че през цялото време тя се обръща към някаква жена? — сухо попита Трофимов. — Разбира се, този документ, ако мога така да се изразя, фактически нищо не доказва, но показва твърде много. Очевидно нашата мъченица Вела е съвсем самостоятелна фигура в цялата тази непонятна игра.
— Казахте ли й вече, че са намерили мъжа й? — обади се от коридора Грязнов.
— Да.
— И какво?
— Нищо. Не й трепна окото — подсмихна се Трофимов. — Каза, че през последните пет дни дори вече не се е съмнявала.
Турецки забеляза, че след раняването си Трофимов коренно се беше променил. От жизнерадостен шегаджия и оптимист се бе превърнал в уморен и мрачен скептик. Типично провинциално ченге.
— Може ли все пак реално да се каже какво притежава, тоест притежаваше, Герат в града?
— Едва ли — почеса се майорът по главата със здравата си ръка. — Разбира се, някакъв недвижим имот… Но мисля, че всичко по-значително е на името на Вела.
— Впрочем ти не ми каза дали сте обискирали жилището на Климови — неочаквано подметна Турецки.
— Какво да ти казвам — махна с ръка Трофимов, — претърсихме го, когато Вела не си беше вкъщи, и не открихме нищо.
— А ти беше ли там? Имат ли библиотека?
— Имаше някакви книги… Разбира се. Защо?
— Искам да отида там. — Турецки си мислеше нещо свое. — Може да попрочета нещо и да открия ключ към някое решение. Макар че… не, отказвам се. Ще ида да си поприказвам с Вела. Но ми трябват две неща от жилището й. Слава, я ела — извика на Грязнов, който си почиваше в коридора. — Първо, искам списък на всички книги в къщата. И второ, ще ми изкопаеш отнякъде запалка на Герат. Вероятно там са останали някои празни…
Грязнов бръкна в джоба си и извади запалка „Зипо“:
— Търкаляше се край трупа му заедно с пакет цигари. Явно човекът се е канел да си запали цигарка, когато мобифонът му е звъннал. А до колибката на Климови ще прескоча ей сегичка.
Турецки разговаряше с Вела Климова за втори път. И още веднъж му направи впечатление колко бързо се възстановява младата жена.
Сега повечето време седеше в леглото, подпряна на цял куп възглавници. Деликатността и вроденото спокойствие вече явно проличаваха на бледото й лице.
„Всъщност не е точно така — коригира се Турецки, — спокойствието наистина е вродено, вижда се по пропорциите на лицето, брадичката, формата на очите. Но тъкмо сега го няма. Скритата й тревога се усеща от начина, по който си е вдигнала коленете и ги е притиснала с ръце до гърдите си.“
— Как сте днес, Вела?
— По-добре от вчера, но по-зле от утре.
— Иска ми се вече да разкажете какво изобщо ви се случи и как се озовахте в онова подземие.
— Моля ви, не настоявайте, Александър Борисович, нека остана сама.
— За съжаление не мога да ви го позволя. Много ясно си давам сметка, че не е лесно отново да се връщате към подобни ужасни събития особено след новото нещастие, което ви сполетя сега, обаче това е единствената възможност все още нещо да се поправи.