— И какво може да се поправи в случая?
В стаята надникна Грязнов и повика с пръст Турецки. Следователят се извини и излезе.
— Защо така бързо?
— Натурално, задачата се опрости. Стопаните сами ни помогнаха. Виж — и той му подаде тънък азбучник, — намерих го на един рафт на библиотеката. Ето ти вестник да го увиеш, ако искаш тя да не го вижда — предложи Грязнов.
В бележника бяха записани всички книги в домашната библиотека на Климови, а те не бяха твърде много.
„Слава богу“ — въздъхна с облекчение Турецки и се върна в стаята.
— Какво може да се поправи ли? — обърна се той към Вела. — Поне можем да се опитаме да разнищим всичко. Истината не е на последно място в нашия сив живот. А аз я колекционирам.
Вела помълча, за да събере мислите си, и с тежка въздишка започна да разказва:
— Тоя ден още не бях тръгнала на работа, беше към десет часа сутринта. По телефона ми се обади мъжки глас, който каза, че мога да видя мъжа си. Предложи ми да се срещнем, струва ми се, при ботаническата градина. И това е всичко, господин колекционер.
— Как? Всичко? — изуми се Турецки, като същевременно внимателно прелистваше бележника, който Грязнов му беше дал.
— Да, всичко. До никаква ботаническа градина не стигнах. Щом излязох от къщи, някой ме удари по главата и загубих съзнание. После са ме хвърлили в някаква кола и — здравей, живот! Дойдох в съзнание чак в оная вила.
— Кои бяха тези хора?
— Никога преди не ги бях виждала. И хич не се церемоняха с мене. Всъщност вие знаете — тъжно се усмихна тя.
— Какво искаха да узнаят от вас?
— Да узнаят ли? Моите умни мисли не ги интересуваха никак. А виж, стоте хиляди — дори много. В долари, естествено. Казаха, че за тая сума ще видя мъжа си. Кой знае защо, още тогава усетих, че той е вече мъртъв.
— И все пак защо? — Турецки продължаваше с интерес да разлиства бележника. Беше стигнал до буквата „Д“. „Стоп! Май е това! Охо, ами да! Такава бележита личност може да промени много неща. Той не е просто писател…“
— Защо ли? Как да ви кажа — отговаряше междувременно Вела, — едва ли някой тук ще ме закачи, ако той е още жив. Трудно е да се обясни, но е така. Герат беше грандиозна фигура в Сочи.
— Не мога да си обясня как сте издържали.
— Кой казва, че съм издържала? Нищо подобно. Аз съм слаба жена, като всички други. Дадох им тези пари.
— Кога беше това?
— Ами още първия ден.
— И въпреки това те продължиха да ви държат.
— Услади им се, естествено! Имат подръка жена, цялата овързана с въжета! От време на време я подмятат, режат, мушкат, боцкат я с иглички, учат се да правят татуировки! А аз за тая работа всеки ден им снасях по сто хилядарки! Най-усърдни бяха братята. Виж, тях никога няма да ги забравя, най-яркият спомен в мизерния ми живот! Кажи-речи, вече ми бяха измъкнали паричките, когато дойдохте вие.
— Интересно, а по какъв начин им ги давахте на части?
— Това вече не е ваша работа.
— Общо взето, сте права — съгласи се Турецки и реши да подсили започнатата вчера „синхронизация“. — Пушите ли, Вела?
— Пуша, нали вече ме попитахте — учуди се тя.
Турецки обаче не й предложи цигара. Разбира се, бяха й забранили да пуши, но в момента една цигара би могла най-добре да я успокои.
— Какво изобщо се случи? — попита Турецки, като си играеше с пакета цигари.
— Казаха ми, че „Светлина“ е изгоряла почти напълно. Вярно ли е?
Турецки кимна и си помисли, че явно това й е подействало по-силно, отколкото гибелта на мъжа й.
— Скрийте ме, моля ви! — неочаквано възкликна Вела.
— От какво се страхувате?
— Ако знаех, никога нямаше да ви моля за това. Просто усещам някаква опасност. Жените имат интуиция, нали?
— И на мен често пъти ми се случва да поискам да се скрия. Но нима човек може да го направи в нашата действителност? Пък и аз си мислех, че Герат ви е научил как да се браните.
— Кой би казал, че наистина ще се наложи — тъжно се усмихна Вела.
— Великолепна сте, Вела — каза кротко Турецки, като докосна с пръст болезнения оток под окото си. — Пфу, дявол да го вземе! Извинете… Нещо ми се гади… Направо ми се повръща…
— И на вас ли? — учуди се Вела.
„Вярно попадение — отчете наум Турецки. — Синхронизацията преминава в «насочване».“