— Жив ли си? — попита той и взе да ме опипва, все едно съм мадама или пък той е педал. — Да нямаш счупен я крак, я ръка?
— Вас пък кво ви засяга? — озъбих му се аз и се надигнах да стана. — Всичко си ми е цяло.
Чичкото се обърна към женорята и изведнъж така им кресна, че ушите ми взеха да дават заето:
— Я да се махате! Пречите да влиза въздух на момчето!
Жените на секундата се пръснаха като подплашени кокошки, направо да си паднеш от смях.
— Това да не е цирк? — продължаваше чичкото. — Виждате, че всичко е наред.
— Наред ли, как пък не — озъби му се една от жените, — едва не прегази момчето, а сега ни баламосва, че всичко било наред. Като звънна в милицията, на бърза ръка ще ти свият юздите!
Чичкото не каза нищо, само се усмихна някак неприятно и аз разбрах, че хич не му дреме от милицията, с нея не можеш да го сплашиш. Мощен чичко.
— Как ти е името? — попита ме той.
— Защо?
От опит знам, че с педерастите трябва да си нащрек.
— А защо прекосяваш, без да се оглеждаш?
— За да питаш. Ако искам — ще се оглеждам, ако искам — няма да се оглеждам. На тебе какво ти пука?
Той като че изобщо не се засегна.
Такива са педалите, можеш да ги плюеш, а те не се засягат.
— Къде живееш?
— Къде, къде — на тавана в кошницата!
— Ербап момче си, както виждам — засмя се той.
— За някои ербап, а за други — Максим Николаевич — срязах го аз, но веднага млъкнах: по дяволите, изтървах се за името!
— Максим значи — кимна чичкото. — Ясно. И аз съм Николаевич, само че не Максим, а Едуард. Приятно ми е да се запознаем.
Подаде ръка. Погледнах я — с пръстен на средния пръст — и ща не ща, я стиснах.
Апапите от квартала още от дете са ми втълпили, че можеш да се ръкуваш само ако пред теб не стои някой пълен боклук.
— Добре — казах му, — аз си тръгвам.
— Нека да те откарам — предложи той. — Къде ще ходиш по тоя дъжд! Щом като съм виновен пред тебе… в известен смисъл — добави той с такъв вид, сякаш че не той, а аз съм го блъснал на пътя, — щом като съм виновен, значи ще трябва с нещо да ти се реванширам.
— Добре, откарайте ме — съгласих се.
Той кимна и седна зад кормилото — беше станал вир-вода, сякаш току-що са го измъкнали от реката. Докато с пръхтене си бършеше главата с някакъв пешкир, аз си правех сметка къде всъщност да ме закара. А нямаше къде, момчета.
Оня прилизан мръсник, дето видях жена му с бодигарда, ми беше свил всички мангизи. Тоест до копейка. А с празни джобове Макаровна като нищо ще ме изхвърли, може дори да ми шляпне някой по главата. Макаровна се казва един пияница, при когото живеех напоследък и му заделях доста кръгла сумичка от припечеленото. Не знам защо са му лепнали тоя прякор. Разправяха, че навремето имал жена на име Макаровна, която варяла водка за къркачите от околните квартали, но взела, че умряла, и в нейна памет започнали да наричат него така. Е, може да са измишльотини, трудно ми е някак да си представя, че едно време Макаровна е бил женен, защото сега за нищо друго не мисли и не зачита, освен пиячката и в очите му има само един въпрос: „Абе, момчета, къде да се натряскам на аванта?“
Когато избягах от къщи, защото мама с нейния любовник ми беше почернила живота, маризеше ме всеки ден и ми обираше мангизите, тогава Макаровна ме приюти. На мен ми беше все тая на кого ще снасям за пиячка — дали на Макаровна, или на мама и нейния пръч. Само че Макаровна ми взимаше по-малко, пък мама ме изръсваше до шушка, не ми оставяше дори за хляб и за цигари.
И така, чичкото си подсуши главата, запали колата и се обърна към мене, за да му кажа накъде да кара, а аз гледах и мигах като някой олигофрен. Защото нямаше къде да ме закара, момчета. И тъкмо се канех да го кажа, чичкото неочаквано се усмихна и предложи:
— Виж какво, Максим Николаевич, я да идем у дома, какво ще кажеш?
Така излезе — педал!
— Знаеш ли, чиче — рекох аз и отворих вратата, — я си карай колата по живо, по здраво, докато не съм ти откъснал топките!
А той, нищо че не беше млад, така пъргаво се извърна и хлопна вратата, че чак подскочих от изненада.
— Виждам, че си отворено момче — ухили се той, — ама погрешно си ме разбрал. Не си падам по тая част.
— А по коя?
Не ми отговори. Изгледа ме внимателно и попита:
— Ти с какво преживяваш, Максим Николаевич?