— Мия — казвам — прозорците на най-различни боклуци. А те, вместо да ми платят, ме бият.
Направо кипях от злоба.
— Слушай тогава — кротко рече той. — Имам къща, която трябва да се поддържа. А ако ще да се разкъсам, не ми остава дори секунда свободно време, за да се занимавам с нея. Доколкото разбрах, ти си спец по миенето на прозорци, нали така?
— Е, и?
— Ако искаш, ще работиш при мене. Няма да съжаляваш. Прозорците не са много, така че няма да се преработиш. А за заплащането ще се споразумеем някак.
Май говореше сериозно. С крайчеца на окото набързо мернах обстановката наоколо: вехти, протрити калъфи по седалките, а и колата, кажи-речи, след година, ако не и по-рано, ще отиде за старо желязо… Че колко ли може да ми плаща?
— Добре ще ти плащам — каза той, сякаш прочете мислите ми.
— Първо прибирам мангизите! — предупредих го аз.
— Няма проблем!
— Добре — реших накрая, — навихте ме.
— Чудесно! — кимна той. — Да тръгваме тогава, а?
Опулих се, като че виждах насреща си някой луд. Вярно, паралиите си имат разни прищевки, но за пръв път срещах човек, който да пръска мангизи просто така, а не за кеф или за да се изфука.
— Прозорците не се мият, когато вали — взех да обяснявам на тоя баровец. — Защото, когато спре дъждът, пак ще са мръсни.
— Засега ще отложим миенето — каза той и потегли, — първо ще видим как стоят нещата. Всъщност имам една празна стая… Защо не ми погостуваш?
Срещнах погледа му в огледалото над клатушкащата се гола мацка. Не ще и дума, предложението беше съблазнително, особено в светлината на сегашното ми положение.
— А колко ще ме ръсиш за нея?
— Николко — отговори той.
— Как така?
— Ами така. Нали в момента не си много платежоспособен?
— Ще си спечеля.
— Е, като си спечелиш, тогава ще приказваме.
Свих рамене и се облегнах назад. Да става каквото ще. В края на краищата не се возя на аванта всеки ден, не ме вземат на работа за добри мангизи и на всичкото отгоре — с безплатна квартира. Оня зализаняк ми отмъкна всичко, взе ми и гумата, и кофата, гадът му с гад, така че какво още могат да ми отнемат? И аз си помислих, че тоя ден, който започна с приятности и продължи с неприятности, все пак може би ще излезе добър. Вярно, ако не последват някои нови неприятни сюрпризи.
Златото
— Горе ръцете! — чу Петя зад гърба си дрезгав глас. Нещо твърдо го мушна между плешките.
Той пусна масивната слушалка и тя шумно се удари в стената на кабината. После бавно започна да вдига ръце.
— Излизай! — изкомандва гласът.
Едва когато излезе от кабината, Петя можа да се обърне и да види своя нападател. Беше Нюра. Щом видя смутената му и стресната физиономия, тя избухна в смях:
— Изплаши се, а?
От гърдите му се отрони дълбока въздишка на облекчение. За тези няколко секунди бе премислил всичко най-лошо, което можеше да му се случи: обвинение в убийството на двамата мафиоти, съд и присъда с най-строгото наказание. Гроб с номер без име.
— Уф, каква си, Нюрка! — Петя се престори на ядосан, но в момента имаше чувството, че си няма по-близък човек на света от нея. — Така можеш да ми спукаш сърцето.
Нюра продължи да се киска:
— А тебе от какво те е страх? Нали уж си кротък и порядъчен. Впрочем по телефона в пощата спомена за някакво убийство… Или не съм чула добре?
Петя сведе очи:
— А, на шега го казах… Така се закачам с чичо ми.
Нюра внимателно го изгледа — точно както при първата им среща. И Петя отново се почувства неприятно от този поглед. Във въздуха увисна пауза, която Нюра първа прекъсна:
— Е, добре, зайко, да си вървим у дома.
И хищно го прегърна през раменете.
Отначало Петя се съмняваше, че след многобройните преживявания ще успее да направи нещо, но Нюра имаше навика да си взема каквото й трябва, без да пита, при това знаеше много методи, толкова приятни за мъжете в леглото, тъй че тази вечер той си отработи всичко по пълната програма. Едва към единайсет часа Нюра се надигна от него и произнесе с тържествен глас:
— Браво, Петенка. Същински жребец си.
Петя горделиво потвърди:
— Така си е, сибирска закалка.
Нюра доволно въздъхна и сложи тежката си глава на гърдите му.
— Днес имах ужасно напрегнат ден!