Гостът сложи на масата пред домакина едно куфарче. Терапевта го прибра, без да го отваря.
„Все пак колко важен е начинът на поднасяне — помисли си Вячеслав Георгиевич, — по-точно какво значение му придават хората! Ако бях отишъл с такъв куфар в «универмага» на Кривцов, представям си с каква физиономия щеше да ме посрещне. И обратно, ако бях написал чек на Терапевта, веднага щеше да ми каже, че си придавам важност.“
Терапевта доволно потри ръце и се осведоми с пискливия си глас:
— Как е, братле? Тука подочух, че моите момчета са ти помогнали добре с почивката.
— Справиха се просто блестящо — потвърди Поляков и извади от джоба си пиличка за нокти. — За мене това си беше пълна релаксация.
— Благодаря ти, братле. Поласкан съм.
— Според мен и за вас не беше лош тренинг преди олимпиадата, а?
Терапевта весело се закиска с характерния си фалцет.
— Но има още работа — делово добави Поляков, като си пилеше ноктите, без да поглежда приятеля си.
— На твоите услуги — лекомислено се съгласи той. — Разбира се, стига да не отнеме време. Предстои ни тренировъчен лагер. Трябва да минем още веднъж през контролните нормативи. Какво искаш да ни предложиш?
— Всичко трябва да се повтори.
— Пак по чинийки ли? — учудено се пошегува Терапевта.
— Не, този път вече наистина по „бягащ глиган“ — подкрепи шегата му Поляков, продължавайки да заглажда ноктите си. — Трябва да се пречука един тип, който ми е стъпил на мазола и не иска да слезе от него.
— И след това, разбира се, всичко при теб ще си дойде на мястото — усмихна се Терапевта.
— Естествено. Името на тоя човек е Владимиров.
Усмивката изчезна от лицето на Терапевта. Той предпазливо отбеляза:
— Много хора имат такова фамилно име. Например артистът в Петербург. Или водещият в Би-Би-Си. Как му е малкото име на твоя?
— Едуард. Едуард Владимиров.
— Значи… Принца? — Терапевта взе да шепти, макар че тук нямаше кой да ги подслушва. — Да пречукаш Принца? Ти да не си се побъркал?
— Изглежда, го познаваш?
— Дали съм го познавал! — насмешливо възкликна Терапевта. — Не, не го познавам. И няма да се захващам с тая работа. Я дай да приключваме с приказките и да ядем шишчета.
Поляков нищо не разбираше.
— Но защо? Има ли някаква разлика? Какво те засяга, да не ти е баща?
— Много по-лошо.
— Стига си ми говорил с недомлъвки! — избухна Поляков и от яд счупи пиличката за нокти. — Кой е тоя посран Принц?
— Принца е цяла армия. Разбираш ли? Ако му хрумне да превземе Кремъл — ще го превземе. И то още същия ден.
— И защо още не го е направил тогава?
— Е, предполага се, че Кремъл не му трябва. Пък може и отдавна да го е превзел… А ти, Слава, сериозни проблеми ли имаш с Принца? — с искрено съчувствие попита Терапевта.
— Така излиза. Пречим си взаимно.
— Знаеш ли защо ми викат Терапевта? Аз съм категорично против крайните мерки. Дори в най-безнадеждните ситуации.
— Но миналия път — ехидно се втренчи в него Поляков, макар че вече му се свиваше сърцето — ти сам ми даде твоите момчета, без да възразиш дори за миг.
— Кога е било това? — смая се Терапевта. — Нещо бъркаш, братле.
Поляков разбра всичко и тежко въздъхна:
— И какво ме съветваш да направя?
— Върви да молиш за прошка — сериозно каза Терапевта.
— Къде? Кого да моля за прошка?
— Него, разбира се. Тогава има някакъв шанс да оцелееш.
Поляков мълчаливо гледаше в пода.
— Чу ли ме какво ти казах? — отново взе да нервничи Терапевта.
Поляков кимна и бавно произнесе:
— Това е невъзможно. Още повече след всичко, което стана.
— И какво толкова е станало?
— Забрави ли вече?
В очите на Терапевта се появи страх. Той скочи от масата и затича напред-назад из тясната стая, а протезите му поскърцваха едва чуто.
— Слушай, Славка, дай да се разберем откровено. Аз ти помогнах, без да имам представа за какво става въпрос, просто ей така, от добро сърце. Или от глупост. Или защото отдавна не те бях виждал и ми беше домъчняло за тебе. Това едно. И второ, мисля, че хората, които отстрани благодарение на мен, навярно нямат пряко отношение към Принца. В най-лошия случай — само тесни делови връзки. Прав ли съм?