Вилата с метро
Понадигнах се в леглото и направо се чалнах.
Когато пристигнахме с чичкото, всичко тука ми се стори сиво и мрачно. Дори си помислих — ами, никакъв баровец не е той, макар че къщата му е на два етажа, а вместо покрив има стъклен купол, — три дни да го миеш, не можеш го изми. Всичко наоколо беше скучно, сиво, мръсно; по пътечките в градината жвакаше кал под краката ни. В колибката при вратата скимтеше и се отръскваше огромен мокър пес. Изгледа ме така, сякаш се гласеше да ме заръфа по крака, но чичкото каза:
— Фу, Пинчър!
И това чудовище ми обърна задник.
Как може такова страшилище да го нарекат Пинчър!
Пред вратата на къщата ни посрещна едър здравеняк с белег през цялата физиономия — бандит ви казвам, същински бандит, имам набито око за такива. Опита да ни се усмихне, но само оголи зъби. Чичкото му кимна, без да поздрави, и рече:
— Той е наш гост, казва се Максим. Ще му постелеш горе. Кажи на Татяна да донесе вечерята, и по-бързо.
А навън гърмеше и се лееше дъжд като из ведро.
Скришом се радвах, че готино съм се уредил, поне за тая вечер. Представях си какво щеше да ми е, ако сега се мотаех из улиците, зъзнещ и мокър като огромния Пинчър при колибката, и ако си блъсках главата къде да прекарам времето и какво да правя по-нататък. Става дума за днес, реших аз, за утре не мисля, хич и не искам! Щом дойде това утре, тогава ще му бера грижата.
Тръшнах се във фотьойла пред камината (да пукна, ако лъжа — истинска камина, каквато съм виждал по картинките!) и почти веднага съм заспал. Повече нищо не помня. Само миризмата — една такава апетитна, на готвено месо, чак слюнки ми потекоха насън, но така и не можах да отлепя очи.
Май че после някой ме взе на ръце и ме понесе нанякъде. Но твърде е възможно само така да ми се е присънило. Така-онака, с една дума, не знам колко съм спал, навярно дълго време, но ме събуди лъч светлина. Обърнах се на другата страна, за да се скрия от тоя противен лъч, който направо ми бъркаше в очите. Но пак не можах да се скрия, защото друг, точно такъв лъч, започна пак да ми пречи да спя.
Е, отворих очи… и направо се шашнах, ви казвам! Виждам пред себе си огромен креват, белоснежен и разкошен, под някакъв прозрачен балдахин, който пада на някакви въздушни гънки надолу, а малко по-назад — огромен прозорец, през който ослепително сияе слънцето между изумруденозелени листа. Само че в цялата тази необикновена красота имаше един съществен дефект: сред пухените възглавници и завивки, сред тая изключителна белота, стърчеше някаква рошава глава с много мръсна според мен мутра, която освен всичко друго се пулеше насреща ми.
Исках да я скастря с някой по-остър лаф, та занапред да не се блещи пред сънените хора, но в последния момент съобразих, че това си е моята мутра, че гледам отражението си в някакво огледало.
Жестоко! Такива огледала съм виждал само по филмите. Е, може би и в крайградските къщи на баровците, когато им миех прозорците. Никога не бях си помислял, че ще ми се случи да спя до подобно огледало.
— Охоо! — възкликнах, защото изведнъж ми светна, че в огледалото се отразявам не само аз. Искам да кажа, че белите пухени завивки, балдахинът, слънцето зад прозореца си бяха съвсем истински, а не нарисувани на някаква картинка.
Огледах се…
Е, право да ви кажа, момчета, едва не подпикнах. Такива работи не стават, но все пак аз седях сред тая красота — навън слънцето блестеше, завивката беше като чист сняг, а отгоре лежаха мръсните ми ръце. Сигурно това е най-върховният кеф в живота — да лежиш мръсен сред такава чистота. Все едно като малък да минеш с новите сандали и белите панталонки през някоя мръсна локва, дълбока до коленете.
Е, честно казано, не съм опитвал, но виж, Борка на съседите, който скрибуцаше на цигулка, веднъж наджапа в такава локва с белите панталонки заради един бас. Няма да ви разправям, че после бая си изпати от баба си. И досега помня как ревеше!…
С една дума, излюпих се, слязох от кревата. Долу на двора обикаляше край колибката си вързаният на синджир огромен Пинчър, а някакъв широк мускулест гръб, мокър и лъскав от пот, се беше навел пред вратата на бараката. Но може би това изобщо не беше барака, а нещо подобно. Бараките обикновено са мръсни, а това беше съвсем чиста къщичка, покрита с розови керемиди. И целият двор беше чист, с цветни лехи, бухнали като ябълков сладкиш във фурна. Сигурно специално ги засипват с пръст, за да са толкова високи и закръглени.