По лехите имаше цветя и още някакви странни растения, такива дори не бях виждал. Но после, като се позагледах, открих, че това са истински борчета и други дръвчета, само че не по-високи от храст.
Представете си например един огромен кичест бор, който се извисява чак до небето. Представихте ли си? А сега си въобразете такъв бор — и кичест, и с як дънер — да расте в саксия. Ето такива борове имаше по лехите.
От вратата на бараката — или къщичката — се чуваха неясни звуци, някакво дрънчене. Явно гърбът търсеше нещо, но не можеше да го намери.
Внезапно мернах на стената на бараката истинско колело! Направо трепач! Възрастните не карат такива. Подобни колела се произвеждат в чужбина специално за момчета на моите години. Цял живот съм си мечтал за такова колело. А сега то стои там подпряно и си лъщи на слънцето.
Зазяпах се по това чудо, но изведнъж гърбът направи рязко движение и аз бързичко се скрих зад завесата. Само това оставаше — да си помислят, че шпионирам.
В този миг усетих студени тръпки. Навън сигурно беше горещо, но тука беше хладно… дори, бих казал, студено. Особено след като човек току-що се е измъкнал изпод пухените завивки.
Реших веднага да навлека парцалите. Ама ядец! На фотьойла бяха проснати съвсем нови панталони и риза, но не бяха моите. Тях никъде не ги видях. Отначало дори се притесних, щото няма да излизам гол от стаята я, а чужди дрехи не ми трябваха, да не съм някой рекетьор.
Огледах навсякъде, дори под леглото надникнах — няма ги и това си е! Не ми оставаше нищо друго, освен да премеря ония на фотьойла.
Я гледай! Оказа се, че и панталоните, и ризата са ми по мярка.
Завъртях се пред огледалото — па така, па онака, — оставаше ми само една цигулка в ръката и щяхте да видите пред себе си маминото синче Борка зубрача! Досмеша ме и си намигнах, но в същия миг вратата се отвори и аз си останах като някое момиче пред огледалото, не успях да отскоча. Когато скришом се погледнах, бях червен като рак, дори още по-червен.
С една дума, в стаята влезе някаква лелка с вдигната прическа и престилка. Тя ми каза:
— Добро утро! — и взе да оправя кревата.
Жестоко! Знаех, разбира се, че баровците си имат прислуга, която им готви и им оправя леглата, но никога не съм си представял дори, че някога и на мен ще ми оправят леглото.
Бях в страхотно положение, ще ви кажа аз. Облякъл чуждите нови панталони и застанал пред огледалото по цялата стена, а възрастната лелка ми оправя леглото. Да се покензаш от кеф!
— Закуската е на масата в гостната — каза тя и ми се усмихна.
Абе жестоко! Закуската ми била на масата!…
— А къде са ми панталоните? — попитах.
— Изхвърлих ги.
— Тоест как сте ги изхвърлили? — възмутих се аз. — Как така сте ги изхвърлили? И кой ви разреши изобщо да ми изхвърляте дрехите?
Тя пак ми се усмихна, сякаш че нищо не съм казал.
— Едуард Николаевич нареди.
— Да си изхвърли неговите панталони, а моите няма защо да пипа!
— В тази къща — спокойно каза тя и ме погледна така, че тръпки ме полазиха, сякаш учителка от горните класове ме е хванала с цигара в клозета, — в тази къща всичко решава Едуард Николаевич. Кое да се пипа, кое да се изхвърли… и така нататък.
— И с какво ще си отида вкъщи? — разтревожих се аз. Явно беше, че щях да си видя старите дрехи на куково лято.
— Къде? — изненада се лелката.
Тая глуха ли е?
— Вкъщи, къде! — креснах аз. — При мама и татко.
Излъгах я, както разбирате — и за вкъщи, и за мама и татко, но много ми се искаше да й кажа нещо гадно, за да я изкарам от кожата, защото беше толкова невъзмутима, същински паметник с престилка.
— Едуард Николаевич каза, че те е поканил да поживееш тука.
— И какво от това?
— Ами щом Едуард Николаевич е казал, значи засега няма да си ходиш.
— Брей да му се не види! — възмутих се аз.
Лелката ме погледна внимателно, а после, момчета, се случи нещо, което няма да повярвате. Как успя — не знам, но подскочи към мене като котка и шат-шат-шат! — за една секунда останах гол. Направо да се окензаш, нали? А тя само ме побутна и рече:
— Върви да се изкъпеш, бостанско плашило. А после ще закусиш.