— Ъъъ — измуча първият и в това мучене долових уплаха. — И какво ще става сега?
— Попитах шефа дали ще се вдигаме на война.
— И той какво?
— Каза да свикаме запасняците.
— Каквооо?…
Крадешком се огледах нагоре и видях в един прозорец лицето на лелката. Тя ме гледаше с прозрачните си очи, като че ли всичко знаеше и за ония двамата, и за мене. Две-три секунди се пулих срещу нея, пък после се обърнах и си тръгнах.
Ще ме обади. Със сигурност ще ме изтропа. Нека.
Тъкмо стигнах до площадката и ми хрумна една проста и гениална мисъл. Огледах се. Жива душа нямаше наоколо. Пинчър се беше разплул в колибката си и дишаше тежко с изплезен език, явно му беше горещо. От червеникавата му паст се точеше дълга лига. Оградата беше висока, но при желание всичко може да се преодолее. Дори тая ограда. Премерих я на око — някъде към два метра и половина. Разбира се, сам не мога да се кача, но ако сложа нещо… вместо стълба… Дворът обаче беше празен. Вече исках да се откажа от мисълта за бягство, но се сетих за бараката.
Внимателно се прокраднах до къщичката с керемидите. Вратата беше заключена. Ритнах я от яд и чух как мелодично дрънна звънчето на колелото. Но го чух не от бараката, а отвън.
Погледнах зад ъгъла и го видях в цялата му красота. Ух, чак сърцето ми примря от вълнение. Такова колело… Трепач!… Внимателно погалих рамката и усетих приятната прохлада на метала. Жалко, че не мога да го покарам. А бих искал…
— Харесва ли ти? — чух зад гърба си глас и дори подскочих от изненада. Обърнах се.
Пред мене стоеше едър здравеняк с перки като на Шварценегер и се усмихваше, а в устата му проблясваше железен зъб. Пазач, личеше си от пръв поглед. Пазачите от цял километър ги подушвам.
— Чичко — казах му, — не си мислете, че… Един друг чичко ме покани да поживея тука… не съм дошъл просто така…
— Едуард Николаевич ме предупреди — кимна той. — Ако искаш, можеш да го покараш.
— Тука ли?
— Че къде другаде!
Абе жестоко ви казвам! Дори не можех да си мечтая за такова нещо!… Скочих на колелото и след секунда вече се носех между лехите, а при колибката Пинчър подскачаше и ме лаеше, но не злобно, а някак дори весело.
Карах и си мислех, че всъщност не е задължително да бягам оттука, ако винаги бъде така хубаво, ако ми разрешават да се возя на колелото, ако сутрин ям сандвичи с кашкавал и пия сок.
Дори чичкото да е обратен, не е задължително да ми се пуска, нали така? Чувал съм, че има и такива педали, дето не досаждат, а само гледат и въздишат. В края на краищата така е по-добре, отколкото всеки ден да слушам псувните на пияната ми майка и нейния любовник или пиянските песни на Макаровна и другарите му по чашка, когато се натряскат до козирката.
Е, нека си въздиша, помислих си аз. Важното е да ме храни и да не ме пъди…
Чак до вечерта кръстосвах из двора надлъж и нашир, така че краката ми премаляха от умора. Лелката с престилката излиза да ме вика за обяд, но аз й казах, че не ми се яде, тя дори не ми се скара.
— А може ли да го прибера в къщата? — попитах пазача с железния зъб, който седеше на площадката пред вратата и четеше някаква книжка с гола фльорца на корицата.
Той вдигна към мене замаян поглед, после се усмихна и ми рече:
— Освен в мазето… ако искаш.
Исках. Помислих си, че през нощта може да ми хрумне пак да го покарам, а бараката ще бъде затворена. Вече бях разбрал, че никой няма да възрази. Странно, но, изглежда, аз бях тука нещо като желан гост — всъщност не можех да си обясня защо.
Слязох по стръмните стъпала в мазето и се огледах.
И тука всичко беше като в американските филми. У нас в мазетата държат качета с кисело зеле, а тука беше чистота и ред, дори застлано с килимчета. В дъното се виждаше още една стълба.
Оставих колелото на едно килимче и тръгнах да слизам по нея. Доста време слизах. Дори вече си блъсках мозъка — що за подземен проход е това? Друг на мое място сигурно би се отказал, но на мен ми беше интересно.
Неочаквано видях площадка и един вагон на нея. Представяте ли си: слизаш в мазето и виждаш цял вагон! Изглеждаше като най-обикновен вагон от метрото — син, на ивици. Беше на релси, които водеха към някакъв тунел. Загрявате ли? В мазето на вилата имаше истинско метро.
Тъкмо реших да се кача на мястото на машиниста, за да видя как се кара влакът в метрото, но дочух някакъв далечен шум и се уплаших. Нещо ми подсказваше, че не бива да знам за това метро, а аз бях узнал. Достраша ме.