— Е, какво — попита той, когато те позадоволиха глада си, — май е зле с продоволствието на предните позиции, а?
— Не е точно така — отговори от името на всички Абдула, — но цяло лято бойците се храниха с консерви, а понякога и с каквото успяваха да намерят. Изгладнели са много повече от федералните.
Старецът изцъка с език и съкрушено каза:
— Да, сега положението на фронта не е много добро.
Вахит престана да дъвче и остави недояденото парче месо в чинията си.
— Това не е точната дума, уважаеми, ще го кажа направо: положението е много лошо.
Другите закимаха.
— Руснаците напират, искат да завладеят колкото се може по-голяма територия — намеси се в разговора Хусейн, най-младият от командирите. — Отбраняваме се с последни сили.
Старецът въздъхна, но премълча.
— А и идва есен, всичко ще изсъхне, навсякъде ще се оголи. Какво ще правим тогава? Останаха ни малко боеприпаси.
— За колко време?
— Максимум за три седмици. Ако не получим още, ще трябва да се изтеглим в планините. На война автоматът без патрони е по-ненужен и от четка за чистене.
Ибрахим слушаше оплакванията на командирите и замислено поглаждаше пухкавата си брада.
— Нямаме достатъчно пълнители за картечниците, бензин за бронетранспортьорите. Да не говорим, че войниците живеят в землянки. Ами когато започнат дъждовете, какво ще правим?
Накрая старецът се прокашля и удари с длан по масата.
— Стига вече! Разбъбрили сте се като малки деца. Вие командири ли сте, или напротив? Няма защо да се жалвате толкова. На всички сега не ни е добре.
Командирите сведоха очи — трудно би могло да се каже, че старейшината изпитва някакви лишения.
— Да, представете си, и на мен не ми е широко около врата — каза старецът, сякаш прочел мислите им. — Смятате ли, че е лесно да намериш оръжие, продоволствие и, най-важното, пари? Засега плащаме на наемниците навреме. А ако не бяха те, кой знае на какъв хал щяхме да бъдем.
Командирите притихнаха.
Старецът направи знак на девойката, застанала в далечния ъгъл на стаята, и тя поднесе голяма кана.
— Това е младо вино от грозде. Сам съм го правил.
Азамат поклати глава:
— Ние сме дали обет да не близваме капка алкохол през войната.
— Пийнете де. Вижте само какъв аромат има. А Омар Хайям е казал:
Вино ли — забранено е то, ала има четири „но“
Зависи кой, кога и с кого, и дали го пие с мярка.
Ако тези четири „но“ се спазват
всеки здравомислещ пие с чиста съвест този божи дар.
— Хайде да пием за ваше здраве, за мое здраве и за здравето на Акпер.
— Не! — твърдо отсече Азамат. — Няма да пием за негово здраве. И изобщо няма да пием. Защо напоследък Акпер не дава пари? Не сме му интересни вече, така ли?
Старецът взе да се изнервя.
— Акпер има финансови затруднения. Но това е временно. Скоро ще има предостатъчно оръжие и боеприпаси. И вие сте длъжни да знаете, че не е толкова лесно да се издържа цяла армия. Такива като вас ги имам още две хиляди души. И всички трябва да бъдат снабдявани с всичко. Например на отрядите, воюващи в района на Ачха-Мартан, вече е доставено необходимото. Скоро и вие ще получите каквото ви трябва. Но се изисква време.
— Не, Ибрахим — за трети път повтори Азамат, — повече не можем да чакаме. Ако парите не дойдат до два дни, ние започваме преговори с федералните.
Зениците на старейшината се стесниха.
— Да не си мислиш, Азамат, че всичко е толкова просто? Акпер трябва само да си помръдне пръста и тебе вече няма да те има. Не си кой знае колко важна птица, за да поставяш такива ултиматуми. Така че нямам намерение да те увещавам. Чакай. Вассалам.
Азамат рязко стана от стола и без да се сбогува, излезе от стаята. Другите бавно го последваха…
Хроника
Слава богу, Ира беше жива. Просто спеше. В тази загубена четиридесета болница Поляков не можа да научи нищо от никого. Не само че никой не знаеше къде е изчезнал Степан, но, изглежда, че и никой не подозираше за неговото съществуване.
Вячеслав Георгиевич се свърза с майката на Ира, както се предполага, бъдещата му сватя, и в продължение на няколко часа двамата успяха да приберат момичето вкъщи. Ира възприемаше всичко като весело приключение, започнало с тайнственото изчезване на Степан, сякаш той бе избягал със счупените крака. Но майка й, самотна жена на четиридесет години, професионален преводач от италиански, се оказа по-проницателна. Без излишни въпроси тя веднага пристигна след обаждането на Поляков и само като погледна разтревоженото му лице, съобрази, че и дума не може да става за някаква шега. От джоба й стърчеше новият брой на „Иностранная литература“.