— Шефе, аз ще сляза на Сухаревския площад, а ти, когато пристигнете, отнеси момичето до апартамента.
И даде на шофьора петдесетдоларова банкнота.
Максимум за половин час таксито щеше да откара Ира и майка й, преводачката, в Новогиреево, където неотдавна се бяха преместили…
Майката с надежда попита:
— Но вие ще ни навестявате, нали?
— Вячеслав Георгич — каза Ирка, като ококори големите си сини очи, — моля ви, нека Стьопка, като си дойде, веднага да ми…
Поляков мрачно кимна и слезе от таксито.
„Бум“
И все пак е някак странно. Изглежда ми нормален човек, не е педал. Но за какъв дявол се занимава толкова с моята особа? Не ще да е заради черните ми очи. Чувал съм, че сиренето е безплатно само на едно място, а тука има какви ли не видове, да ти се вземе акълът.
Човечето с пушката не спира да трепе дяволчетата. Те ръмжат и се пръскат на парчета. Тая игра се нарича „Бум“. Двете нива вече ги минах. Отначало ми беше трудно, ама сега свикнах. Важното е да отскачаш навреме, когато започнат да те замерят с гадостите си. Е, в краен случай можеш да посъбереш няколко аптечки и пак да си жив и здрав. Но аз се старая да минавам без тях, та всичко да си бъде както е в живота. А в реалния живот тия аптечки не се намират на всеки ъгъл. Нямаше ги и тогава, когато Ромка с тайфата си ми дръпнаха страхотен мариз, задето съм продавал вестници в неговия периметър, без да му платя мито. На улицата няма клавиши за повторение, че да си поправиш грешката, иначе добре щях да ги подредя.
Все не мога да свикна, че не съм си в нашата комунална квартира и вече маминият любовник, оня катил, не може да ме бъхти, а спокойно си играя на компютъра и гледам видео до затъпяване. Ама нещо не е наред, кофти ми е. Дали да не му поискам пари? Щом живее в такава къща, сигурно може да ми брои една-две стотачки в зелено, щото, докато седя тука, не съм спечелил и пукната копейка.
— Максим, няма ли да ядеш? — в стаята надникна Светка, малката рижа прислужница. (Интересно колко ли прислужници има тука?) Кучка такава, само с три години е по-голяма от мен, пък го раздава като мамичка.
— Казвай де, ще ядеш ли или не?
— Ух, тъпачка такава, заплеснах се заради тебе!
Едно плешиво дяволче издебна човечето и го прасна с някаква гадория. Екранът веднага почервеня.
— Хайде да вървим, че всичко ще изстине, после трябва да поръчвам друго…
Неохотно станах и се повлякох към трапезарията.
Той вече седеше на масата с чаша вино и бавно отпиваше от нея. Приветливо ми намигна и кимна към масата.
— Здравей. Добър апетит.
Седнах и зад гърба ми тутакси изникна един прислужник. Бухна в чинията ми огромен рак и го поля с лимонов сок.
— Цяла сутрин ли игра на компютъра? — попита той, като вдигна чашата пред себе си. Веднага му я допълниха. — Внимавай, ще си повредиш очите, а после трябва да слагаш очила.
— А какво друго да правя? — Аз също делово вдигнах чашата си и в нея наляха нещо. — Тука не ходи, там не ходи. Нямам с кого да си поприказвам, само Светка е на мойта възраст, ама тя се тежкари, като някаква принцеса е.
— Коя е тая Светка? — намръщи се той и погледна прислужника.
Отпих от чашата си. Ега ти, отвратително, гроздов сок. Поне биричка да ми бяха дали, щом като ще ме хранят с раци.
— Камериерката — тихо отговори прислужникът.
— Разбери каква е работата — недоволно промърмори той и отново се обърна към мене. — Значи ти е скучно, така ли?
Свих рамене и започнах да се занимавам с черупката на рака. Слава богу, поне знам какво да правя с щипците.
— И с какво искаш да се заемеш? — Той избърса устата си с колосаната салфетка. — Велосипедът омръзна ли ти?
— Накарах се.
— Добре тогава — сви рамене той. — А за гимнастическия салон какво ще кажеш? Да поизтормозиш желязото.
— Ами, желязото! — Разтрошеният рак отплува под носа ми и на негово място се появи плодова салата. — Всички тия уреди са голяма тъпотия. Цялата ти енергия отива в мускулите.
— А ти значи искаш да бъдеш умен? — подсмихна се той.
— Е, общо взето — да.
Странен въпрос.
— Похвално, моите поздравления. В такъв случай ходи в библиотеката. Кой най-много ти харесва? Достоевски, Толстой, Сартър, Платон, Ницше, Кафка, Маркес?
— Джеймс Хадди Чейс — отговорих аз.
Той така се разсмя, че прислужниците се спогледаха.