— Какъвто сам си избереш сви рамене той и стана. — Само че първо трябва да завършиш училище.
Жестоко! Така и за някое апартаментче ще мога да спечеля.
— Това е — обобщи той и си погледна часовника. — Ще си почиваш една седмица, а после ще ти наема учители. Какво игра толкова с компютъра? На преферанс ли?
— Не — усмихнах се аз. — Тая игра с картите е много трудна. На „Бум“.
— Жалко. Интересна е. Ти обичаш да стреляш, така ли?
— Ами не знам, не съм опитвал.
— А искаш ли? — присви той хитро едното си око.
— Може.
Погледна един от горилите си и оня мълчаливо кимна.
— Ами вземи, че опитай тогава…
За стрелбище беше пригодено едно огромно мазе. Имаше наушници, движещи се мишени, всичко беше както си му е редът. И купища оръжие. Най-различно. Наше, американско и още някакво. Пистолети, автомати, пушки с лазерен мерник. Направо цял арсенал.
На влизане се сблъсках с трима мъжаги. Единият, с рижа брада, тъкмо слагаше в пирамидата взетия М-16. Погледна ме и каза:
— Я, момче, тичай да донесеш по една бира.
Почти бях хукнал за бирата, но се усетих навреме и бързо му отговорих:
— Я по-добре ти ми донеси.
— Какво? — изненадано ме погледна той. — Ти с кого говориш така бе, ситен? Аз ще те… — и протегна към мене косматите си ръце, но тогава между нас застана горилата, дето ме беше довел.
— Той не работи тука, а живее.
— Ааа, не знаех.
Рижобрадият ме стрелна с очи, след което тримата излязоха.
— Кои са тия? — попитах горилата, когато масивната желязна врата се затвори след тях.
— Дошли са при Принца по работа — отговори той и въздъхна.
— Другия път гледай да не им говориш така. Те са кавказци, буен народ. Ще те халосат зад врата и ще останеш сакат за цял живот. Сетне върви да се оправяш с тях.
— Нека само да опитат — взех от полицата един пистолет и го повъртях из ръцете си. Жестоко: той тежеше бая, същинско бойно оръжие. — А Принца как се казва?
— Принца — горилата сви рамене и пусна транспортьора с мишените.
— Така му пише в паспорта ли? Принц Помазаник Кралски?
— Не знам — дори не се усмихна той. Взе една пушка и стреля два пъти, без да се прицелва. Две мишени се пръснаха на парчета като плешивите дяволчета в компютъра.
— Какъв е? — продължих аз с въпросите и взех да се прицелвам.
— Какво работи?
— Принца си е принц.
Той остави пушката на мястото й и взе някакъв малък автомат.
Аз стрелях един-два пъти, но не улучих.
— И къде се учи за принцове? — поинтересувах се. — И аз искам да стана принц.
— Всеки иска — усмихна се горилата и пусна един дълъг откос. Веднага се пръснаха няколко мишени. — По-добре да питаш него.
— Ясно. За всичко все него. Ами добре.
Отново се прицелих и стрелях. И този път не улучих.
— Не така — горилата остави автомата и дойде при мене, — дай да ти покажа.
— Искам сам.
— Дай де. Така никога няма да се научиш. — Той хвана ръката ми и взе да се цели. — Ей така, внимателно. И не го стискай като страхопъзльо, отпусни си ръката. Дръж го нежно, като птичка. Сега издишаш въздуха. И съвсем плавно натискаш спусъка.
Чу се гърмеж и мишената се разлетя на парчета.
— Сега опитай сам. — Той пусна ръката ми. — Може би трябва да вземеш по-лек пистолет, защото тоя рита силно.
— Не, тоя ми харесва. — Вдигнах пистолета и започнах да се целя.
— Както кажеш — сви рамене той.
Издишвам и плавно натискам спусъка. Куршумът отнесе едната ръка на мишената.
— Ето, вече е по-добре — усмихна се горилата. — Успокой се, недей да нервничиш и всичко ще бъде наред.
Издишвам и плавно натискам спусъка. Втората мишена остана без един крак. Всъщност аз се целех в главата, ама и това не е зле.
— Дай да го презаредя.
— Искам да стрелям с автомат.
— Избери си.
Издишвам, плавно натискам спусъка. Изтрещя дълъг откос и пръсна две мишени наведнъж.
— Браво. Само че стреляй с къси откоси. Иначе започва да танцува в ръката ти и от него няма никаква полза. Трябва ти навик.
— Ясно.
Издишвам, натискам плавно. Още три мишени…
С една дума, когато след един час оставих тежкия автоматичен пистолет, в краката ми имаше огромна купчина блестящи разнокалибрени гилзи, а ушите ми пищяха като локомотивни свирки.