— Какво, омръзна ли ти? — усмихна се горилата.
— Не, просто ми писнаха ушите — свих рамене аз. — Излиза ли нещо?
— Като за начало е добре — каза той, прибра оръжието в пирамидата и отвори вратата. — Щом поискаш пак да стреляш, обади ми се. Аз съм тука всеки ден от сутрин до вечер.
Някак ми се отщя да играя на компютъра. Пошматках се из двора, надникнах в бараката, но и колелото ми беше дошло до гуша. Тръгнах към къщата, поне видео да погледам, защото изобщо нямах какво да правя. Странно, колко често си бях мечтал да не правя нищо, да се излежавам по цели дни, и ето на, получих си го — хак ми е. От скука може чак да те избие на песни…
На вратата отново се сблъсках с кавказците. Само че този път те не ми обърнаха никакво внимание. Разговаряха с някакъв шишко, ниска и плешива шамандура с очила. Рижият му съскаше нещо, като навсякъде пръскаше слюнки и яростно ръкомахаше.
— Ей, приятел, за какво нареждане говориш, а? Нас какво ни засяга, че те са заминали, а? И що за птица е тоя Поляк, а? Ние как се разбрахме, а? Защо постъпваш така с нас, кажи!
Плешугата само се усмихваше глупашки и току разперваше потните си ръце. Когато минах покрай тях, всички изведнъж млъкнаха и изчакаха да се отдалеча.
— Ей, Макс! — викна ми един от горилите, който ме срещна по стълбите. — Не си ли виждал кавказците? Отидоха ли си?
— Стоят пред вратата и се карат — отговорих. — Крещят като на пазар.
— Слава богу — въздъхна той с облекчение, — защото Принца иска пак да поприказва с тях.
След малко те профучаха нагоре по стълбището. Последен бързаше шамандурата, който се беше запъхтял и с всяка крачка се потеше още повече.
Червеят
След половин час Поляков най-после намери сина си в една от сградите на огромния болничен комплекс.
С черни сенки под хлътналите очи и жълтеникав цвят на лицето, Степан се беше променил до неузнаваемост. Приседнал на крайчеца на стола, Поляков се стараеше да не го гледа и да се държи съвсем спокойно и непринудено, за да не драматизира и бездруго катастрофалното положение, в което се намираха. Степан разказваше бавно, с продължителни паузи, сякаш с огромни усилия измъкваше от себе си всяка дума.
— Някой ми затисна очите… помня, че дори си помислих… нима Ирка вече е тръгнала с патерици… Сложи ми кърпа на устата и носа… Навярно с хлороформ… загубих съзнание… а когато дойдох на себе си, гледам, че съм в някакво мазе или нещо такова… Седя, подпрян до стената.
— Къде може да е било това?
— Н-не знам… не ме прекъсвай… Влязоха двама мъже. Единият… беше с интелигентна външност… любезен, на средна възраст, с ръждивокафява коса, а вторият беше малко по-стар, едър и с железен зъб… току подскачаше и се мазнеше на любезния… А той… Баща ми, помниш ли, разказвал съм ти… имах един колега, който се друсаше… боцкаше се… беше закоравял наркоман… Миналото лято… не си премерил добре дозата и трупясал… Миша Владимиров.
— Владимиров ли? — със суеверен ужас попита Поляков.
Синът му притвори клепки, сиреч да. И преко сили продължи:
— Та тоя мъж ужасно приличаше на него… Дори се уплаших… Помислих, че съм вече на оня свят… Очите, носът, скулите, всичко…
— Да не си фантазираш, сине? Разбери ме правилно: толкова си изстрадал, че сега можеш да си спомниш нещо, което в действителност не е било. Успокой се, моля те, всичко вече е зад гърба ти. Ще съумея да те защитя. Вероятно си чувал един такъв термин — лъжлива памет. Помниш ли, че като малък често ми казваше, когато пътувахме нанякъде: баща ми, май съм идвал тука.
Поляков-младши облиза устни и изхриптя:
— Шегуваш ли се? Тоя тип… внимателно ме изгледа… и каза нещо странно: „Гледай ти, какви червеи си живуркат и никой не ги закача“… Махна с ръка… и си отиде. След това оная мутра… ме обработи… Все повтаряше… „гледай, пиленце, колко неправилно… ти зарастват… краченцата… неправилно!… Ама ние… ще ги оправим…“ И знаеш ли с какво ме удряше… С едно късо желязо… Срещу ръжен не се рита… И след всеки удар… ме питаше: годидза, Поляк? Годидза, Поляк? Няма още да слезем от тебе, Поляк… А после… когато се разкрещях като луд… ми би клофелин… Но това вече ми го обясниха тука… И знаеш ли, струва ми се… че те ме докараха… с „Бърза помощ“… В колата имаше бели седалки… И малък скелет-играчка, на предното стъкло… И защо да съм червей, татко, а?… Изобщо какво става?