— Хей, боецо, ти дремеш ли, а? — заплашително кресна „черпакът“ ефрейтор Василенко, с което прекъсна изчисленията на Вася за оставащите му до „дембел“ порции масло, ходене на баня и тем подобни неща.
Василенко беше неговият бич, не пропускаше и най-малката небрежност на своя подопечен и постоянно се съмняваше в нали чието на някакви достойнства у него, за да бъде преведен в следващата степен. А както е известно, удостояването с тази чест се осъществяваше чрез дванайсет удара с войнишките колани по деликатните части. По един удар за всеки месец, безвъзмездно отдаден в служба на родината.
Артилеристите претърсваха гората, Бог знае защо, под бдителния контрол на някакъв енергичен и напорист цивилен с московски похвати на име Грязнов. Почти цял ден вече обикаляха и, разбира се, без никакъв резултат. Поне човек да знаеше какво търси, но види се, и тоя Грязнов не беше съвсем наясно.
Към единайсет часа вечерта, когато стана съвсем тъмно, търсенето бе прекратено до следващия ден. Грязнов се уговори със старши лейтенанта, командир на батареята, да бъдат сложени за през нощта постове по приблизителния периметър на евентуалното претърсване и си замина. А в наряд, естествено, се падна Вася Симонов. Случи му се, естествено, и най-гадният участък — непосредствено до голямото блато. Според заповедта на главния Вася трябваше да бъде сменен от „черпака“ Василенко, което означаваше, че ще откара на поста цялата нощ.
— Дръж се добродушно, като Ленин, така ще спечелиш хората и те сами ще дойдат при тебе — мъдро го посъветва опитният Василенко и отиде да спи в ловната хижа. Той дори не предполагаше колко прав ще се окаже.
Ех, дано час по-скоро да стане „черпак“!
В болницата на МВР Турецки се качи на петия етаж и предпазливо надникна в стаята на Вела. Тя сякаш само това и чакаше. Във всеки случай гледаше към вратата и неуверено се усмихваше. Турецки изведнъж се почувства като пълен идиот. За секунда му хрумна подозрението, че разговорът с Климова не е толкова наложителен, може би просто му се е приискало да я види? Нима има нещо, за което да не я е питал? Зрял, почти четиридесетгодишен мъж, неочаквано изпитва желание да види пребитата бандитска жена? Да, май така излизаше.
— Влезте най-сетне, Александър Борисович, или затворете вратата от другата страна.
Турецки предпочете първото.
— Извинете, че отново ви безпокоя, но имам само два въпроса.
— Което ще рече два часа, не по-малко, нали? Болните не бива да се уморяват. Знаете кой от двама ни е болен, нали така?
Какво да попита? Турецки наистина беше объркан. Като се стараеше да придаде на гласа си официален тон, той започна делово:
— Първи въпрос. Вече ми продъниха ушите за вероятната дружба между Герат и началника на криминалната милиция. Колко често сте виждали Малахов?
— Три пъти в годината — без да се замисли, отговори Вела. — По едно и също време.
— Така ли? — учуди се Турецки. — И защо?
— А това е вече вторият въпрос — отбеляза младата жена веднага. — Е, не се притеснявайте, ще ви отговоря съвсем изчерпателно. Точно три пъти в годината при Малахов идваше неговата любовница от Москва. Но той резервираше стаята на свое име, така че, ще ме извините, но не знам как се казва дамата. Този път тя си замина ден преди да убият Иван Сергеевич в оная гора, дяволите да я вземат дано заедно с всички вили край нея. Това е.
Турецки удържа на думата си и веднага си отиде.
Значи паркер от ГУМ и любовница от Москва.
По дяволите, когато имаш в къщата си такъв паметник за жена, много трудно ще устоиш на друга, дори най-обикновена.
Както винаги се настаниха в кабинета на главния лекар. Там вече нетърпеливо ги чакаше Трофимов, който промърмори, че не би искал това да им става навик.
Мрачният капитан беше готов да докладва най-новата информация.
— През последните шест години Герат е водил доста редовно телефонни разговори с Талин, главно с един и същи абонат — каза той. — Номерът е зачислен на фирма „Прибалтика“.