— Била си вътре, Рене — каза Херера, едната от жените. — Какво се знае за жертвите? Кои са?
Балард сви рамене.
— Нищо не се знае. Аз се занимавах с една от периферните жертви, келнерката. Не ме допуснаха до вътрешния кръг. Видях трима застреляни в едно сепаре и не знам кои са.
— Разбира се, че няма да те допуснат, щом Оливас командва — каза Херера.
Това беше напомняне, че в полицейското управление нищо не може да остане скрито. Месец след прехвърлянето й в Холивуд всички знаеха, че е загубила, когато са гледали жалбата й срещу Оливас, макар че личните въпроси би трябвало да остават тайна по закон.
Балард опита да смени темата.
— Когато идвах, видях, че вътре има хора от „Грабежи и убийства“ — каза тя. — Да не са пропуснали нещо снощи?
— Аз пък чух, че не са си тръгвали — каза Смит. — Занимават се е това от почти двайсет и четири часа.
— Това трябва да е някакъв рекорд — добави Херера.
— Засега рекордът е случаят Фил Спектър — четирийсет и осем часа на местопрестъплението с криминалистите — обади се Смит. — А имаше само един труп.
Спектър беше известен музикален продуцент, убил жена, която завел в дома си от един бар. Случаят беше на шерифа, но Балард реши да не навлиза в подробности.
В стаята скоро дойдоха и други полицаи, след които се появи и лейтенант Мънро. Зае мястото си зад катедрата пред столовете и обяви начало на инструктажа. Беше сух и монотонен. Както обикновено, даде данни за престъпността в района, като спомена и кражбата на кредитна карта, с която Балард и Дженкинс се бяха занимавали предната вечер. Мънро нямаше новини за стрелбата в „Танцьорите“, дори нямаше и полицейски портрет на заподозрения по описания. Докладът му не продължи и десет минути. Завърши, като се обърна към Балард:
— Рене, имаш ли да добавиш нещо?
— Не много. Снощи имахме нападение. Жертвата още е в кома. Станало е на пиацата за транссексуални и всичко, до което някой се добере в тази връзка, ще е добре дошло. Обърнете внимание, че извършителят е използвал метални боксове. Разпитайте за това. Освен това и петимата застреляни в „Танцьорите“ времената са спокойни.
Колегите й се засмяха.
— Добре — изхъмка Мънро.
После премина към вътрешните съобщения за графиците и обучението за работа с личните видеокамери. Балард искаше да си тръгне, но знаеше, че ще е грубо, така че извади телефона си и провери съобщенията си дискретно, с дисплея до бедрото си. Видя, че няколко минути преди това е получила съобщение от Дженкинс. Просто проверяваше какво е положението, както обикновено, когато работеха отделно.
Дженкинс: Как е?
Балард: Мисля, че открих обърнатата къща.
Дженкинс: Как?
Балард: Регистриран по-рано с метален бокс.
Дженкинс: Чудесно. Ще действаш ли тази вечер?
Балард: Не. Все още събирам улики. Ще ти се обадя.
Дженкинс: Добре.
Инструктажът приключи малко след като Балард изпрати и последното съобщение на Дженкинс. Тя прибра телефона и тръгна към стълбището. Мънро я извика, когато свиваше на първата площадка.
— Балард, не отиваш в „Танцьорите“, нали?
Тя спря и го изчака да я настигне.
— Не, защо?
— Просто искам да знам какво правят хората ми — отговори Мънро.
Формално Балард не беше от хората на Мънро, но пусна забележката покрай ушите си. Той отговаряше за уличните патрули в управлението през нощната смяна, а Балард беше детектив и неин пряк началник беше Макадамс — шефът на детективския отдел.
— Както казах на инструктажа, ще работя по нападението от снощи — каза тя. — Макадамс ми даде случая.
— Добре, но не съм получил уведомление за това — отвърна Мънро.
— А получи ли уведомление да ме държиш настрана от „Танцьорите“?
— Не… казах ти, просто искам да знам какво правят хората от нощната смяна.
— Добре, сега знаеш какво ще правя. Трябва да се отбия в болницата, но след това съм на линия, ако имаш нужда от мен.
Обърна се, слезе до долната площадка и влезе в стаята на детективите. Зачуди се дали Мънро не крие нещо. Обикновено работеше самостоятелно, без лейтенантът на патрулните полицаи да знае с какво се занимава. Дали Оливас или някой друг от центъра не му беше наредил да я държи настрана от разследването?