— Кои заложни къщи?
— Много са. Действал е в широк периметър, за да не го засечем. Мистерията е, че в стаята или пикапа не открихме лаптоп.
— Вероятно е ходил в офис центрове или е наемал компютри.
— Може би. А може да е имал съучастник. В понеделник от „Кражби“ ще проверят дали е така.
Мънро кимна. Последва неловка пауза. Балард знаеше, че той има да каже още нещо, и беше почти сигурна какво е.
— Е? — подхвърли тя. — Смити накисна ли ме?
— Спомена нещо за тактика, да — отговори Мънро. — Но това не ме интересува. Докато съм на смяна, ако имаш резултати, всичко е наред.
— Благодаря, лейтенант.
— Това не значи обаче, че не се тревожа за теб.
— Виж, лейтенант, това беше най-добрият начин да пипнем онзи симпатяга. Дори сега, ако трябваше да го направя пак, щях да постъпя по същия начин — да го накарам да излезе от стаята. Само щях да си сложа якето и предпазната жилетка, за да не се гневи Смити чак толкова.
— Успокой се, Балард. Понякога си като настръхнала котка. Смити не се гневи, разбираш ли? Просто иска новобранецът му да се научи как трябва да се правят тези неща.
— Все едно. Спомена, че няма да ме докладваш.
— Да, няма. Освен това казах на Смити, че ще поговоря с теб, и го направих. Това е. Вземи си урок, Балард.
Тя не отговори веднага. Виждаше, че лейтенантът чака някакво потвърждение от нея, за да приключи въпроса, но й беше трудно да се примири, след като знаеше, че не е сгрешила.
— Добре, така да бъде — каза най-накрая.
— Добре.
Мънро изчезна в кабинета си, а Балард се върна в стаята на детективите. Смяната й беше свършила и тя съжаляваше, че тази нощ не бе успяла да работи по побоя над Рамона Рамон. Усещаше умората в костите си и знаеше, че преди да обмисли следващите си ходове спрямо Томас Трент, трябва да поспи.
Комптън все още беше в стаята на детективите и я чакаше.
— Да тръгваме — каза тя.
— Къде? — попита той.
— При теб.
16
Балард сънуваше. Дългата коса и буйната брада на баща й се носеха свободно около главата му.
Очите му бяха отворени. Водата беше топла. На устните му се оформи мехур и се издигна към неясната светлина горе.
Тя отвори очи.
Комптън седеше на ръба на леглото и бе сложил длан на рамото й. Поклащаше я леко, за да я събуди. Косата му беше мокра от душа, но иначе беше напълно облечен.
— Рене, трябва да тръгвам.
— Какво? — учуди се тя. — Колко е часът?
Помъчи се да се отърси от съня.
— Единайсет без двайсет — отговори Комптън. — Можеш да останеш да се наспиш. Просто исках да ти кажа, че излизам. Трябва да взема момчетата.
— Добре — отвърна тя.
Обърна се по гръб и се загледа в тавана. Още не успяваше да се ориентира. Разтри очи с дланите си. Спомни си, че бяха дошли с неговата кола. Ванът й все още беше паркиран в управлението.
— Какво сънува? — попита Комптън.
— Защо? Да не би да говорех насън?
— Не, просто… изглеждаше много напрегната.
— Мисля, че сънувах баща ми.
— Къде е той?
— Почина. Удави се.
— Съжалявам.
— Беше отдавна… повече от трийсет години.
Върна се мигновен спомен от съня. Въздушният мехур, който се издига към повърхността като зов за помощ.
— Искаш ли да дойдеш за риба с нас? — попита Комптън.
— А, не. Ще погреба със сърфа, после ще поработя — отвърна Балард. — Благодаря все пак. Някой ден ще се радвам да се запозная със синовете ти.
Комптън стана от леглото и отиде до тоалетката. Взе портфейла си и го напъха в джоба на джинсите си. Балард го наблюдаваше. Имаше широк мускулест гръб, два лъча от татуираното на него слънце се показваха над яката на тениската му.
— Къде ще ги заведеш?
— На скалите до входа на марината — отговори той.
— Там позволено ли е да се лови риба?
Той й показа значката си, после я закопча на колана си. Намекът беше ясен. Ако някой опиташе да му каже, че риболовът край Марина дел Рей е забранен, щеше да приложи правилото за изключване на право-охранителните органи.
— Мога да мина оттам със сърфа — каза тя. — Ще опитам да ви намеря.
— Да, мини — каза той. — Ще се постараем да не те закачим с някоя кука.
Обърна се от тоалетката с усмивка, готов да тръгва.
— В хладилника има портокалов сок. Съжалявам, нямам кафе.
— Всичко е наред — отвърна тя. — Ще се отбия в „Старбъкс“.
Той дойде при нея и пак седна на леглото.
— Значи си била малка, когато баща ти се е удавил?
— На четиринайсет.
— Какво стана?