— С никого не мога да се свържа. Дори с вас. И когато се разделим, всичко остава в Божиите ръце.
Предпочитам да имам връзка по джиесема. Обаче това беше от ония неуправляеми операции — като ракета, върху която нямаш никакъв контрол, нито връзка с нея след изстрелването ѝ. Щеше да е добре да знам какво се случва в Кайо Гилермо — дали са отменили турнира и флотилията е отплавала, дали ни причаква полицията, — само че нямаше да научим нищо, докато не стигнем в хотел „Мелия“. Ако изобщо стигнехме дотам.
Едуардо се върна на темата за Антонио.
— Господин Колби ми каза, че сте щели да се срещате с този човек — с екскурзовода.
„Божичко, Джак!“ Дали Едуардо не го беше подложил на изтезания? Или го беше напил? Или пък Джак се опитваше да прекрати операцията?
— Какво научихте на срещата?
— Научихме, че сме в черния списък на полицията — отговори Сара. — Но този човек е лъжец и мошеник. Искаше пари.
И малко любов. Ама не си струваше да го споменавам.
Едуардо мълчаливо кимна.
Зачудих се дали старецът не обмисля да прекрати операцията. Със Сара взаимно се бяхме убедили да продължим, обаче Едуардо можеше вече да е на друго мнение. Дори заяви:
— Може би парите не са чак толкова важни.
— За мене са — уверих го аз.
— Има по-важни неща от парите.
— Съгласен съм. И всички те могат да се купят с пари.
Едуардо ме измери с поглед.
— Нашите мотиви са далеч по-възвишени от парите.
— Моите не са.
— Главната цел в живота ни е да съборим режима.
— За това са нужни пари.
— Заведох Мак при „Вила Мариста“ — осведоми го Сара.
Той кимна и отново впери очи в мен.
— Значи разбирате.
Нещо се губеше в превода, макар че може би подсъзнателно разбирах.
Едуардо отново смени темата и попита Сара:
— Видя ли банката на дядо си?
— Да. Показах я на Мак.
Три пъти.
— А дома ви?
— Да.
— И аз отидох да го видя. — Той поклати глава. — Много се натъжих. — Разходката на Едуардо Валаскес из Хавана пък ядосваше мен. Ядосваше ме самото му присъствие тук. Погледнах Сара и си посочих часовника.
Тя кимна.
— Друга наша цел е да върнем откраднатото от комунистите имущество на законните му собственици — каза ми старецът.
— Сара ми спомена за това.
Едуардо отиде при един тезгях, върху който имаше нещо голямо, покрито с платнище. Сара го последва и аз се присъединих към тях.
— Флавио донесе нещо за вас — каза той, дръпна платнището и отви два средно големи корабни сандъка. Точно щяха да се поберат в багажника на буика.
Едуардо лапна пурата си, извади от джоба си ключ, отключи катинара на единия сандък и вдигна капака. Вътре бяха натъпкани документи.
— Това струва стотици милиони долари — осведоми ни той.
Знаех какви са документите, както и Сара, обаче Едуардо реши, че се налага да ни обясни.
— Нотариални актове… доказващи законните собственици на къщи, плантации, ферми, фабрики, жилищни блокове… банки… всичките национализирани — откраднати — от режима.
— Нали тези неща трябваше да са в пещерата в Камагуей — отбелязах аз.
— Изобщо не са напускали Хавана. — Той погледна Сара. — Дядо ти ги е скрил отделно от парите. — Старецът се усмихна. — Като разумен човек, той е знаел, че не бива да поставяш всичките си активи в една кошница.
Тя кимна.
Едуардо се обърна към мен.
— Почти всички кубинци смятаха, че режимът на Кастро няма да се задържи за повече от година. Че американците няма да допуснат съществуването на комунистическа държава край бреговете им.
Че защо не? Нали си имаме Калифорния и Върмонт?
— Кубинците, които избягаха в Маями, вярваха, че ще се завърнат след година. — Той отново погледна Сара. — Като дядо ти. Затова дал този сандък на един доверен свещеник, който го скрил в гроб под пода на църквата си в Стария град. Където останал до тази сутрин.
Предполагам, че в гроба не е имало място за дванайсетте сандъка с парите. Което малко би улеснило работата ни. Ако на Католическата църква не ѝ бяха потрябвали тия пари, естествено.
Във всеки случай сега трябваше да мъкнем двата сандъка с документи до Камагуей с шейсетгодишно комби. Не че беше голяма работа, ама… А бе защо в тая страна нямаше ФедЕкс?!
Едуардо извади от сандъка един сгънат на три документ. Пожълтялата хартия изглеждаше крехка и беше завързана със зелена панделка. Той я развърза и внимателно разгъна листа на тезгяха.
— А… да. Това е титуло де пропиедад… нотариален акт, който показва, че сеньор Алфредо Хавиер Гомес е законният собственик на жилищен блок на Кале Сан Рафаел във Ведадо.