Късметлия. Макар че сигурно беше умрял. Надявах се, че няма да преглеждаме всичките тия бумаги.
Едуардо сгъна акта, завърза го и го върна в сандъка, после впери очи в купищата документи.
— Кой знае какво има вътре? Исторически документи за дарения на земи. Нотариални актове за цели фабрики, имения, плантации… всички откраднати.
Което идва да покаже колко струва някаква си хартия. Освен ако не е американски съкровищен бон.
— Добре, тогава да…
— Вие! — посочи ме с показалец Едуардо. — Вие със Сара ще пренесете всичко това в Америка с яхтата си.
— Добре.
— Изгнаническите организации пазят списъци на лицата и фамилиите, които имат имотни претенции в Куба. Тези нотариални актове ще бъдат върнати на законните собственици и техните наследници.
Аналогията можеше и да не е съвсем точна, обаче това ми звучеше като да кажеш на хората, че си им намерил военните облигации от Гражданската война.
Все пак надеждата умира последна и Едуардо увери или нас, или себе си:
— Ще дойде ден, когато собствениците и техните наследници ще си върнат имотите. — И ни напомни: — Така се случи след свалянето на комунистите в Източна Европа. И с имотите, откраднати от нацистите. Ще се случи и в Куба.
Възможно. Само че с щатските си долари от пещерата нямаше да изкупя тези актове, даже и с деветдесет процента намаление.
— Добре, хайде да ги натоварим…
Той вдигна очи към мен.
— Ще се наложи със Сара публично да удостоверите как сте се сдобили с тези два сандъка.
Бях се надявал да не се афиширам с моите — и на Джак — три милиона долара.
— Какво искате да кажете?
— Организираме голяма пресконференция в Маями. Имаме добри приятели в тамошните медии.
— Аз съм доста притеснителен…
— На пресконференцията ще присъстват адвокати, представляващи семействата, чиито имоти са откраднати. След като вече имаме законни доказателства за собствеността, ще направим постъпки във федерален съд.
— Ясно. — Карлос щеше да си има работа през следващите десет години. — Звучи добре. Обаче ще пропусна пресконференцията…
— Това е важна история. Вълнуваща история. Как със Сара сте заминали за Куба…
— Един момент, амиго. Никой не ме предупреди за това.
— Ще станете известен.
— Искам само да стана богат.
— Ще изглеждате добре по телевизията. Вие сте красива двойка.
За това нямаше спор. Само че си представих как на пресконференцията ме застрелва ревнивото ѝ кубинско гадже. Пак се обърнах към нея и тя извърна очи. Връзката ни май не отиваше на добре.
Едуардо буквално трепереше от вълнение.
— Ще разкажем историята за „Пескандо Пор ла Пас“, „Мейн“, „Голямата риба“…
— Басирам се, че режимът няма да поднови разрешението за този турнир. — И ще забрани йейлските учебни екскурзии.
— Разговарях с Джак за това и той се съгласи да даде интервюта.
Сериозно? Е, Джак беше пропуснал своите три минути слава, слизайки на брега в Хавана с очакването да го посрещнат с духова музика и телевизионни камери, а пък го бяха сюрпризирали с антиамериканска демонстрация. Зачудих се и кога Едуардо е разговарял с Джак за това. След моята среща с него ли? Или преди нея? Джак не ми бе споменал нищо подобно в „Насионал“.
Нещо повече, тези документи нямаха отношение толкова към връщането на национализираните имоти, колкото към предизвикването на правни проблеми, които можеха да провалят водените в момента дипломатически преговори. Нямаше нужда да го споменавам — и тримата го разбирахме.
Междувременно все още се намирах в Сервиза на Чико заедно със Сара, Едуардо, два сандъка нотариални актове и новия ми буик. И ми предстоеше дълъг път до Камагуей и Кайо Гилермо.
— Дайте ми информацията за нашия човек в Камагуей — за пореден път настоях аз, като вперих поглед в Едуардо. — Веднага, рог favor.
— Надявам се, че ще се съгласите да участвате в тази история.
— Дадено. Да вървим.
— Като американец, който не е свързан с изгнаническите организации, вие ще внушавате доверие.
— Не забравяйте и колко съм фотогеничен.
— И също сте ветеран, раняван в бойни действия. Офицер, получил много отличия.
Не бях сигурен какво общо има това.
— Вижте, Едуардо, със или без моето участие в пресконференцията това, с което разполагате тук — посочих сандъците, — само говори за себе си. Не преигравайте.
Той не отговори и аз продължих:
— Основната ми грижа са шейсетте милиона долара. Първо, да ги открием, второ, да ги изнесем от Куба, трето, да получа своя дял и четвърто, всички да си държим езика зад зъбите за тях, иначе американските власти може да ни ги отнемат и да ги блокират, докато преговорите се точат през следващите петдесет години.