Тя погледна Едуардо и кимна към затворения сандък. Бях решил, че също е пълен с нотариални актове, обаче старецът се поколеба и Сара каза:
— Той трябва да ги види сега.
Едуардо кимна, извади друг ключ и отключи катинара на втория сандък.
Сара посегна към сандъка.
— Нещо, което ще те зарадва повече от парите. — Тя вдигна капака. — Костите се завръщат у дома.
В сандъка лежаха грижливо подредени черепи, чиито празни орбити се взираха във вечността, взираха се в мене, и аз разбрах, че тези тленни останки идват от „Вила Мариста“ и че истината за случилото се със седемнайсетте изчезнали американски военнопленници се крие в тяхната ДНК.
ЧАСТ III
43
Последните думи на Едуардо към нас бяха Vayan con Dios, а моите към него — „Спокойно завръщане у дома“. И бях искрен.
Едуардо и Сара се бяха сбогували по-емоционално, главно на испански, и Сара, която сега седеше до мене в буика, докато шофирах по тихите улици на Ведадо, още беше разстроена. Ама не толкова, колкото бях аз, задето Едуардо ми измъкваше изпод носа трите милиона — и освен това последен научавах какво става.
Така или иначе, старецът ни беше дал пътна карта с инструкции да се насочим на юг и да се оглеждаме за знаци за Аутописта Насионал, А–1, което и правех.
Съвсем скоро щеше да стане полунощ и Антонио щеше да почука на вратата на Сара. Дано имаше благоприличието да занесе цветя и бутилка ром. Само че щеше да установи, че в стая 535 за него няма нито любов, нито пари. И щеше да побеснее. Но какво можеше да направи? Да се обади на своя команданте в полицията ли? Или да чака дали Сара все пак няма да се появи? Дано избереше второто. Трябваше да се измъкнем от Хавана преди полицията да почне да ни издирва.
Съсредоточих се върху пътя и шофирането. Никога не бях седял зад волана на стара американска кола и мина малко време, докато свикна, особено с модификациите на Чико. В купето беше душно и не можех да отворя прозорците, понеже щяхме да се виждаме, но през триъгълните прозорчета влизаше малко въздух. Трябва да ги върнат в новите модели.
Освен това, както ни беше предупредил Чико, датчикът за резервоара не работеше, обаче щях да се доверя на думите му, че е пълен.
Деветдесетте конски сили на бордовия двигател „Пъркинс“ не се представяха точно като тристате коня на оригиналния В–8, даже с монтираната от Чико ръчна скоростна кутия от „Хюндай“. Ама пък щеше да харчи по- малко и може би щеше да се наложи да спрем само веднъж, за да заредим. От друга страна, не можехме да избягаме на каквато и да било полицейска кола.
Сара излезе от унеса си.
— Той ми е като дядо… Тъжно ми е.
— Той е там, където иска. — Въпреки че ми се щеше да е там, където уж щеше да е — в Маями. Щеше ми се също да съм там, откъдето идваше той — в Кий Уест.
— Как си? — попита тя.
— Добре. Видя ли знаци за аутопистата?
Сара погледна през прозореца.
— Не, но сме в правилната посока. Това е квартал Десети октомври — близо до „Вила Мариста“.
Представих си моята снимка на фона на затвора, показана на голям екран на пресконференцията — а може би и по всички новини и интернет. Изненадите в тази операция сякаш нямаха край. Най-голямата изненада досега бяха черепите. Още ги виждах как ме зяпат… сякаш ме молят: „Върни ни у дома“.
Продължих по тъмните улици на Десети октомври. Според пътната карта аутопистата се намираше на юг от Хавана и водеше на изток към Кайо Гилермо, макар че минаваше през вътрешността на острова, далече от брега. Построената от съветски специалисти магистрала не беше съществувала, когато Едуардо е бягал от Куба, обаче двамата със Сара бяха единодушни, че по нея щяло да е много по-бързо, отколкото по по-прякото крайбрежно шосе, по което бяхме отишли до Матансас. И щяло да е по-безопасно — нямало да прекосяваме градове и да привличаме вниманието на тамошните полицаи. Максимално позволената скорост по аутопистата била сто километра в час и с малко късмет, каза Сара, можело изобщо да не срещнем полицейска кола. Звучеше прекалено хубаво, за да е истина.
Тримата със Сара и Едуардо бяхме натоварили двата сандъка в багажника и аз се изненадах колко са тежки документите, а колко леки — черепите. Покрихме сандъците с платнището и Едуардо даде на Сара ключовете от катинарите с думите:
— Следващия път ще бъдат отворени в Маями.
Или когато полицията ни наредеше да ги отворим.
Преди да затворим капаците, разгледах отблизо оцапаните с пръст черепи. На някои им липсваха долните челюсти, обаче всички горни зъби си бяха на мястото, почти невредими — и по стоматологичните картони и ДНК можеха да ги разпознаят и открият в списъците на изчезналите при бойни действия на Министерството на отбраната. И тогава щяхме да получим имена. И тези имена щяха да имат семейства…