Около половината черепи бяха с характерната кръгла дупка от входна огнестрелна рана, а един явно беше разбит с тъп предмет. Останалите нямаха травми и предположих, че тези мъже са умрели от… кой знае? Във всеки случай черепите щяха да представляват изключително въздействаща гледка и убедително свидетелство за затворите и убийствата в комунистическа Куба. И ние със Сара трябваше да разкажем на света как сме се сдобили с тях.
— За какво мислиш? — попита тя.
— За товара ни.
Сара кимна.
— Има нещо символично в това, че тъкмо ти връщаш костите у дома, а аз — нотариалните актове за откраднатите имоти.
Прозвуча ми като опорна точка за пресконференцията.
Бях попитал Едуардо каква е съдбата на останалите кости от скелетите и той ни разказа, че преди около година властите ексхумирали тленните останки от общ гроб във „Вила Мариста“, за да ги кремират и така да унищожат всички следи от американските военнопленници. И това било направено, обясни ни старецът, преди началото на дипломатическите преговори, защото се очаквало американците — политици, групи за издирване на изчезнали при бойни действия, организации на ветерани — да настояват в затвора да бъде допуснат американски военен екип за откриване и разпознаване на трупове, който да провери слуховете и обвиненията за убийството на седемнайсетте американски военнопленници.
А как се бяха запазили черепите? Според Едуардо черепите и особено зъбите изгаряли трудно, затова трябвало да бъдат смлени на прах преди самата кремация. И това дало възможност на някого — работник, надзирател или противник на режима, осъзнаващ потенциалната стойност и значението на тези черепи, — тайно да ги изнесе от „Вила Мариста“. За пари. Или заради истината и справедливостта. Или и по двете причини.
Видях пътни знаци за летище „Хосе Марти“ и това ми припомни пристигането ми, когато бях слязъл от самолета все още необременен и с надеждата да забогатея в Куба. И да се изчукам. Една от две възможности — никак не беше зле.
— Завий тук — каза ми Сара.
Завих наляво на знака за А–1 и излязохме по изхода за водещите на изток ленти на аутопистата. Ако пътувахме през цялата нощ, към седем — осем сутринта щяхме да сме в Кайо Гилермо. Към седем вечерта щяхме да се срещнем с нашия човек в лоби бара на хотел „Мелия“, а после през нощта щяхме да качим товара си на „Мейн“ и да отплаваме за Кий Уест. Нямаше какво да се обърка.
Магистралата се състоеше от две четирилентови платна и настилката си я биваше, макар че същото не можеше да се каже за осветлението, което всъщност ме радваше — колкото по-тъмно, толкова по-добре. Нямаше много трафик, но и не бяхме единствената кола на пътя. По-късно обаче, когато навлезехме във вътрешността на острова през нощните часове, можеше да останем сами на магистралата — със сигурност нямаше да има друго комби „Роудмастър“, модел 1953–та, което, даже в страна на стари американски автомобили, щеше да привлича вниманието също толкова, колкото и Сара Ортега по прилепнала рокля на Кале Обиспо в два през нощта.
Споделих тревогата си със Сара — без аналогията — и тя ме успокои:
— Според Марсело пътната полиция имала мизерен бюджет и затова избягвали да харчат гориво и да амортизират колите си.
Добре че миналата година беше научила толкова много от Марсело. Но даже и само един катаджия да се събудеше от сиестата си на задната седалка на патрулката, пак щяхме да си имаме проблем.
— Нали имаш пистолет — напомни ми тя.
— Да. — И щях да го използвам, ако се наложеше.
Вдигнах сто километра в час и буикът се справяше добре, въпреки етнически разнородните си части. Което пак ме подсети за товара ни и аз се заех да анализирам фактите.
Не бях сигурен откъде Едуардо е разбрал, че нотариалните актове са били скрити в някаква хаванска църква, а не в пещерата в Камагуей, както първоначално твърдеше Сара. Можех да допусна, че старецът е познавал баща ѝ и/или дядо ѝ, макар че нито той, нито Сара бяха споменали такова нещо. Едуардо също не ни беше казал как се е сдобил с черепите от „Вила Мариста“, макар че колкото по-малко знаехме за това, толкова по-добре. Извод — тази вселена се крепеше на адски много тъмна материя.
Във всеки случай сега тези ексхумирани черепи лежаха до сандък с ексхумирани документи, които щяха да бъдат върнати на изгубилите собствеността си семейства, а черепите щяха да бъдат върнати на семействата, изгубили и обичали приживе тези мъже. Тук имаше по нещо за всички. Главно загуба, за съжаление, но може би също надежда и помирение.