Още не бяхме видели полицейски коли, въпреки че се бяхме разминавали с военни камиони. На таблото имаше множество стари датчици и уреди, обаче нито един от тях не работеше и спокойно можеше моторът да прегрява, налягането на маслото да пада и динамото да е отказало. Една механична повреда по пътя щеше да изложи на риск самото ни оцеляване.
— Не говориш много.
— Размишлявам.
— Сърдиш ли се?
— Не. Запазвам си правото за това за след като се качим на яхтата.
Тя сложи ръка върху моята.
— Извинявай, че те излъгах.
Не го ли бяхме водили вече тоя разговор?
— Мак? Нали разбираш защо трябваше да те излъжа?
— Ще мога да ти отговоря на този въпрос само ако ми кажеш какво всъщност си знаела и кога си го научила.
— Наистина не бях сигурна, че Едуардо ще дойде… нито че няма да ходим в Камагуей. И че тези два сандъка ще ни очакват в Хавана…
Не казах нищо.
— И искрено вярвах, че ще можем да изпълним обещанието на дядо към неговите клиенти.
Да не споменавам пък за нейното обещание да ми даде три милиона долара. Сетих се за оня момент на яхтата, когато ме агитираше. Още тогава бях заподозрял, че всичко звучи прекалено хубаво, ама…
— Не мога да повярвам, че Карлос и Едуардо не са били напълно откровени с теб. А и двамата знаем, че ти не беше напълно откровена с мен.
Сара не ми отговори директно.
— Това, което вършим, е… важно… и понякога целта оправдава средствата.
Спомних си някои тежки дни в провинция Кандахар и я посъветвах:
— Не се превръщай в онова, срещу което се бориш.
Тя кимна.
— В Кайо Гилермо очакват ли ме още изненади, за които трябва да знам?
Сара помълча няколко секунди.
— Щом задаваш такъв въпрос, явно вече знаеш отговора.
— Тогава защо ще ти го задавам?
— Всички отговори са пред очите ти. Веднъж вече ти го казах, ти си много умен. Само трябва да събереш всичко, което знаеш, и да си направиш заключенията.
Прозвуча ми като кубински дзен.
— Поне ми кажи дали е нещо, което ще ме зарадва повече от парите.
— Не.
Значи нямаше да убием времето до срещата ни в седем вечерта на нудистки плаж в Кайо Гилермо. Ама не щях да си провалям изненадата, затова премълчах.
— Наистина съжалявам за парите — заяви Сара след малко.
Съвсем не колкото мене. Обаче парите още отначало ми се бяха стрували по-скоро илюзия, отколкото реалност — нещо като Елдорадо, златния град, сияещ на далечната планина. Страшно много мъже са намерили смъртта си, докато са го търсили.
— Сигурен съм, че изгнаниците и техните семейства ще съжаляват още повече, когато научат, че парите им са си останали в Куба — отбелязах.
— Някой ден ще се върнем за парите. Скоро. Ще дойдеш ли с мен?
— Не.
— Помисли си.
— Добре. Не.
— Пак си помисли.
— Може би.
— Приключенията са ти в кръвта.
Да, а в главата ми пък имаше само бръмбари.
44
Минаваше един през нощта, трафикът оредяваше и край магистралата се забелязваха все по-малко следи от човешко присъствие. Релефът ставаше хълмист и забелязах, че моторът се мъчи по нанагорнището. Каква ирония, че пътувахме с кола с двигател за яхти! Може би беше карма? Или просто най-евтината опция на Чико? А бе, човек получава толкова, колкото плаща. Освен в Куба.
— Две неща правят това пътуване по-важно от парите — открехна ме Сара.
— Посещението в екологичното стопанство и?…
— Ние, Мак. Ние се открихме един друг.
— Да. — С известни усложнения.
— И връщаме у дома тленните останки на онези мъже.
За това спор нямаше. Ама също като всичко друго в тази страна, на черепите несъмнено бяха закачени етикети с цена. Този народ беше толкова отчаян, че всички се бяха превърнали в изпечени тарикати, за да оцелеят. Като Антонио. И ми хрумна, че черепите може да не са на американски военнопленници, убити в затвора „Вила Мариста“, че някакви измамници са се възползвали от историята и са продали менте на Едуардо и неговите приятели. В Куба нямаше дефицит на екзекутирани затворници, както и в Америка нямаше дефицит на кубински изгнаници, готови да повярват във всичко, стига да им помогне да съборят режима. Но дали Едуардо можеше да е толкова лековерен? Е, когато — ако? — пренесяхме черепите в Щатите, щяхме да проверим по научен път за какво сме си рискували живота.