А и онези дванайсет корабни сандъка с пари и скъпоценности… Съществуваха ли наистина? И още ли бяха скрити в пещерата в Камагуей?
Тази страна беше като сложен илюзионистки спектакъл, грандиозно фокусничество, игра на тука има — тука няма, истински „Хогуортс“ за измамници. Пък аз си мислех, че афганистанците са майстори на премятането.
Е, поне нотариалните актове изглеждаха истински.
Хвърлих поглед към Сара. Тя беше истинска. И си беше признала всичките лъжи. Какво още можех да искам?
— За какво мислиш?
— Представям си как в полунощ Антонио е отишъл в твоята стая и е заварил табелата „Не безпокойте“ на вратата.
— Според теб ще съобщи ли в полицията?
— Зависи от това дали е готов да им каже, че е имал среща с теб и ти си му вързала тенекия.
Тя кимна.
— Мене например щеше да ме е срам и сигурно нямаше да си призная, че са ме метнали. Но ако е честен полицейски доносник, може да им се обади и да ги осведоми. И когато в седем сутринта не се появим на кея, вече няма да има никакво съмнение, че сме избягали.
Сара се замисли за всичко това и заключи:
— Нямаме особено голяма преднина.
— Така е. — И благодарение на Антонио така или иначе бяхме в черния списък на полицията. А имахме и други проблеми. Например, ако ченгетата вече бяха открили връзката между мен и „Голямата риба“, което щеше да ги отведе право в Кайо Гилермо. И ние нямаше да знаем за това, докато не стигнем там, а дотогава… А бе, както се казва, никога не пътувай по-бързо, отколкото може да лети твоят ангел хранител.
Друг проблем щеше да е, ако пристигнехме в Кайо и установяхме, че флотилията е била изгонена от страната. Да не споменавам пък за разходките на Едуардо из Хавана или пък тръгването му пеш за родния му дом.
Старецът беше единственият човек в Куба, освен Джак и Фелипе, който знаеше къде отиват Дан Маккормик и Сара Ортега. Даже знаеше с какво пътуваме. Ако полицията го арестуваше и го идентифицираше като Едуардо Валаскес, прочутия враг на държавата, щяха да го питат какво прави в Куба — докато му пускат ток в ташаците. Той ни беше уверил, че ще изпие отровата, ама знае ли човек?
После пък идваха Чико и Флавио, които знаеха малко повече, отколкото ми се щеше. А, да не пропусна и стареца с бастуна. Бях сигурен, че приятелите на Едуардо в Маями и Хавана внимателно са проучили и тримата, и все пак… Както казваше Антонио, всички кубинци работеха на две места. И се продаваха един друг.
— Някой ден Антонио и всички като него в Куба ще бъдат изправени пред съда — предрече Сара.
Всъщност предпочитах да можех в полунощ да чакам Антонио в нейната стая и лично да издам присъда над ташаците му. Само че операцията стоеше на първо място.
Сара наблюдаваше в дясното огледало и от време на време се озърташе през рамо.
— Тукашните катаджии ползват ли необозначени коли? — поинтересувах се аз.
— Да — отвърна тя и ме осведоми: — Най — често карат джипове „Тойота“.
Сара беше истинска съкровищница на информация. Част от която получена миналата година от Марсело. Друга част идваше от нейния инструктор, бившия агент от ЦРУ. Както и от Едуардо, Карлос и техните амигос в изгнаническата общност. Самият аз не бях толкова добре информиран, обаче забелязвах, че ако попитам, понякога получавам отговор. Затова попитах:
— Едуардо познавал ли е баща ти или дядо ти?
— Познаваше и двамата.
— Ясно. Значи единият от тях или и двамата трябва да са му казали, че тези нотариални актове са скрити в църква, а не в пещерата.
— Вероятно.
— Ти обаче не си го знаела.
— Ъъъ… може и да съм го знаела. Но съм забравила.
— А може отначало да са били в пещерата. И после някой е отишъл там и я е опразнил.
— Какво намекваш?
— Намеквам, че Едуардо играе тази игра още отпреди ние е тебе да сме били родени.
— Това не е игра.
— Напротив. Само че кой определя тактиката?
— Не си ти.
— Да, аз съм само рънинг бек. Ти си куотърбекът, а Едуардо е треньорът.
— Уместна аналогия. Но не се задълбавай много в това — посъветва ме Сара.
— Добре. — Обаче се чудех кой е собственикът на отбора. И стигнах до заключението, че е ЦРУ.
Хрумна ми, че цианид не се намира толкова лесно. Не се продава по дрогериите. Спомних си и за фалшивия паспорт на Едуардо и за неговите приятели в американското разузнаване. И колкото повече мислех за това, толкова по-ясно виждах ръката на ЦРУ в някои аспекти на тази операция. Тъй де, всяко нормално американско момче, отрасло с конспиративни теории, вижда ръката на ЦРУ във всичко. Даже баща ми се оправдава за лошата си игра на голф с психологическия контрол на Управлението. Бях работил с техни агенти в Афганистан и ги бях виждал в най-добрата им светлина при специални операции. Куба обаче е друга история. ЦРУ беше тясно, маниакално и злополучно замесено в кубинските работи още отпреди идването на Кастро на власт. Много агенти бяха правили главоломна кариера или се бяха проваляли с гръм и трясък в Куба — най-често второто. Знаех, че оттогава е изтекла доста вода, обаче болката и професионалният срам от тези провали не минават. Тъй де, експлодиращите пури се бяха превърнали в майтап, но десантът в Залива на прасетата представляваше историческа катастрофа.