Затова предполагах, че ЦРУ иска реванш. И подозирах, че там не са фенове на кубинското размразяване, което щеше да легитимира режима и да спомогне за задържането на братя Кастро и комунистите на власт. Освен това допускането на размразяването щеше да е предателство към всички дисиденти, рискуващи живота си в Куба, към всички изгнанически организации в Америка, които все още поддържаха връзки с ЦРУ — хора като Едуардо Валаскес и неговите амигос. Тъй че, да, виждах ръката на Управлението в тази операция и съзнавах, че ако това е вярно, целта изобщо не са били парите в пещерата, а изнасянето на черепите и нотариалните актове, които сега бяха в багажника на буика, и после предизвикване на скандал, който да върне дипломатите вкъщи или поне да им даде повод за разправии.
И ако всичко това беше вярно, моите три милиона долара трябваше да са били само примамка — и то не истинско парче месо, а обикновена блесна. Нейсе, както казваше Сара, не биваше много да се задълбавам. Обаче това обясняваше много алабализми. И можеше да ме подготви за очакващата ме в Кайо Гилермо изненада.
В крайна сметка обаче се радвах, че съм се измъкнал от Хавана и шофирам собствената си кола със затъкнат в пояса „Глок“. До Кий Уест оставаше още много път, ама се движехме в правилната посока и аз за пръв път бях зад волана. Хаванското баламосване беше зад гърба ми. Оттук до края всичко зависеше от собствената ми смелост.
Сара извади от раницата си бутилка вода и си я поделихме.
— Мислех си за нашата екскурзионна група — каза тя.
— Кои са пък тия?
— Дръж се сериозно, Мак. Дано не им създадем проблеми.
— Много мило от твоя страна, че си се замислила за тях. — „Докато ние тука си спасяваме кожата“. — Ако имат проблеми, ще им ги създадат кубинските власти. Не ние.
— Чувствам се така, сякаш сме ги използвали.
— Наистина ги използвахме. — Напомних ѝ: — Нали точно такъв беше планът ти. — Или планът на ЦРУ.
— Полицията може да ги разпитва.
— Това ще е гвоздеят на екскурзията им.
— И да ги експулсират.
— Или още по-лошо. Още една седмица с Антонио. Освен ако в полицията не го пребият.
— Прояви малко съчувствие.
— Добре де, Тад ми хареса — признах аз. — Също Алисън, професор Нейлбъф и някои други, например… — Хубавката Синди Невил. — Оставих тениската си с Хемингуей на Ричард — припомних ѝ.
Тя не ми обърна внимание.
— Чудя се какво ще направи Тад, когато установи, че ни няма.
Това беше по-важният въпрос.
— Надявам се, че ще се обади в посолството. Оттам ще уведомят Министерството на вътрешните работи, откъдето ще отрекат, че сме при тях, обаче ще разберат, че американското посолство знае за изчезването ни и се тревожи.
Сара кимна.
— За съжаление, преди обаждането на Тад, по някое време през нощта Антонио ще съобщи в полицията и Министерството на вътрешните работи ще разпрати снимките ни от летището до всички участъци, военни бази, аерогари и пристанища в страната, включително в Кайо Гилермо.
Помълча, после попита:
— Мислиш ли, че ще успеем?
— Ще направим всичко по силите си.
Сара отново кимна.
— Спомняш ли си какво ти казах, когато взехме стая в „Насионал“?
— За?…
— За това как ние с теб седим на носа на твоята яхта, Джак и Фелипе са в рубката, и се взираме в хоризонта, докато накрая се появява Кий Уест.
— Аха.
— Казах ти също, че нашето идване тук е благословено от Бог. И че както си се завърнал от Афганистан, така ще се завърнеш и от Куба.
— Да, спомням си.
— Трябва да повярваш в това. Вярата те е върнала у дома от войната. — Тя сложи ръка на рамото ми. — Когато си благословен и каузата ти е справедлива, Бог е с теб и ти дава сила.
Кимнах. И се сетих за нещо, написано на лист хартия, което се разпространяваше сред войниците: „Съдбата прошепнала на воина: „Няма да издържиш надигащата се буря“. А в отговор воинът ѝ прошепнал: „Аз съм бурята“.