— Предполагам, че имат радиостанции.
— Да… но невинаги работят… Разчитат на джиесемите си.
Фаровете се приближиха още повече. Трябваше да форсирам нещата, така че намалих и отбих към банкета.
— Какво правиш?
— Искам да видя какво ще направи той.
— Мак…
Спрях отстрани, извадих глока и свалих прозореца.
— Залегни.
Тя обаче не помръдна.
Фаровете бяха на пет метра и колата спираше на пустата магистрала.
Инстинктът ми подсказваше, че кубинската полиция няма опит със спиране на коли, в които пътуват въоръжени престъпници. Сигурно се приближаваха с небрежна походка, без да вадят пистолета от кобура. В такъв случай щях да се справя с проблема. Но ако търсеха нас, щяха да дойдат с оръжие в ръце.
Автомобилът спря и аварийните му светлини замигаха. Погледнах през рамо и окончателно се уверих, че е джип, обаче заради фаровете не можех да видя нито дали има полицейски обозначения, нито колко души са вътре. Никой не слизаше. Подкрепление ли чакаха?
— Трябва да слезеш и да отидеш при тях — почти шепнешком каза Сара.
Това всъщност ме улесняваше. Пъхнах глока под тениската си и тъкмо се канех да отворя вратата, когато джипът изведнъж се изравни с нас. Докато предното му дясно стъкло се отваряше, светкавично измъкнах пистолета.
Преди да взема решение дали първо да стрелям и после да задавам въпроси, една жена на средна възраст ме попита с британски акцент:
— Всичко наред ли е?
Поех си дълбоко дъх.
— Да. А при вас?
— Ааа… Американци ли сте?
— Канадци сме. — Кимнах към Сара, която седеше със затворени очи и дишаше тежко.
Мъжът зад волана се наведе през жената.
— Пътуваме за Санта Клара. Няма никакви знаци. Май я подминахме.
— Не, по-нататък е.
— Едва ли е на повече от пет — десет километра — успя да каже Сара.
— Благодаря — каза британецът. — Проблем ли имате?
— Просто спряхме за пиш пауза — отговорих.
— Ааа… Добре тогава. Лек път.
— Колата ви е страхотна — каза жената.
И двамата потеглиха да откриват Куба сами.
Сара отвори вратата.
— Къде отиваш?
— Пиш пауза.
— Май ще дойда и аз.
Свършихме си работата и продължихме. Виждах задните фарове на британската двойка и увеличих скоростта.
— Това бяха най-страшните пет минути в живота ми — призна Сара.
Щеше ми се да мога да кажа същото.
— Държа се много хладнокръвно — уверих я.
Тя помълча, после попита:
— Какво щеше да направиш, ако бяха от полицията?
— Щях да ги убия.
Сара нямаше какво да ми отговори.
Запазих дистанция от няколкостотин метра зад британските туристи и забелязах, че релефът става по- хълмист. Извън шосето цареше непрогледен мрак.
Сара извади пурата на Едуардо, запали я със зипото на Джак, дръпна дълбоко и ми я подаде.
Известно време пушихме в мълчание.
— Другия път може да нямаме такъв късмет — каза тя след малко.
— Дай да го избегнем тоя друг път.
Сара разглеждаше картата.
— Вече трябва да наближаваме изхода.
И наистина, видях стоповете на нашите британски приятели, после и десния им мигач.
Последвах ги и завих по означения, но неосветен изход. Отбивката свършваше с Т-образно кръстовище. Знаци нямаше. Британците завиха наляво.
Сара вдигна поглед от картата.
— Санта Клара е наляво. Надясно е пустош.
Хвърлих пурата през прозореца, завих надясно по тесен път и бавно се заизкачвах по някакво нанагорнище. Наляво видях малко езеро, но даже наоколо да имаше къщи, не забелязах нито една.
— Районът на Санта Клара някога е бил известен с тютюна си — каза Сара. — Мисля, че повечето ферми са изоставени и може да намерим някоя празна къща или плевник.
— Добре.
Фаровете осветяваха изровения път, обаче блясъкът им ограничаваше нощното ми зрение, затова ги угасих и на лунната светлина видях голо поле, заобиколено от ниски хълмове.
Сара отново се консултира с картата.
— По този път няма нищо чак до някакво място на име Освалдо Херера на десет километра оттук.
— Ясно. — Бавно продължих с угасени фарове, като се оглеждах за убежище — точно както правех с хъмвито си в Преебистан.
Изминахме няколкостотин метра и когато се изкачихме на следващото възвишение, Сара забеляза голяма сграда пред нас.