Когато я наближихме, видяхме, че е дървена постройка с частично съборен покрив. Към нея водеше черен път и аз завих по него, после влязох през липсващата врата. Угасих мотора и потънахме в пълна тишина.
Сара слезе, като остави вратата си отворена, и аз я последвах. През дупките в покрива се виждаше небето, на стените нямаше прозорци. Усетих слаб мирис на тютюн.
— Тук се е сушал тютюнът — поясни Сара.
— В екскурзионната програма за днес нямаше ли посещение на тютюнево стопанство?
— Да.
Съвпадение? Или страхотна космическа шега?
— Отбележи си, че сме го посетили.
Докато тя оглеждаше новата ни квартира, аз разузнах терена. Никъде не се виждаха светлини и бях почти сигурен, че никой не ни е забелязал да идваме и съответно няма да се обади в полицията. Утре сутрин обаче можеше да се появят хора, затова призори трябваше да се върнем на магистралата.
Върнах се при входа и погледът ми попадна върху следите от гумите на буика. Потърсих някакви нападали листа да ги прикрия, но не намерих. Нейсе, луната скоро щеше да залезе и мракът щеше да ги скрие още по- добре.
Сара се подаде навън и прошепна:
— Какво правиш?
— Старая се да си заслужа парите.
— Ела вътре. — Тя ме хвана под ръка и ме поведе в сушилнята.
Минаваше три и до разсъмване оставаха по-малко от четири часа.
— Хайде да поспим — каза Сара. — Отпред ли искаш, или отзад?
Явно никога не беше лагерувала в зона на бойни действия.
— Ще остана на пост през следващите два часа, после ще те събудя да ме смениш и ще ти дам пистолета. Ще ме събудиш призори и ще тръгнем веднага щом се развидели достатъчно, за да не включваме фаровете.
Тя помълча, после кимна.
— Добре. Може ли да получа целувка?
Обикновено не се целувам с часовите, които пращам на пост, обаче този път направих изключение и се целунахме за лека нощ. Сара се качи на задната седалка на буика и безшумно затвори вратата.
Седнах на пръстения под, облегнах се на задния калник на колата с лице към входа и извадих глока.
Е, бях преживял тежък ден и още по-тежка нощ и трябваше да съм уморен, а сигурно и бях, обаче всичките ми сетива бяха нащрек. Спомнях си това състояние от Преебистан.
Луната залязваше и небето потъмняваше. Нямаше и вятър. Наоколо крякаха дървесни жаби и в далечината пееше нощна птица.
Вторачих се през зеещия вход в мрака, търсех движение, вслушвах се за мотор или стъпки. Или за звука на прекалено пълната тишина.
Винаги е добре да си представяш завръщането у дома. Така и направих. Ако оцелеехме тази нощ и утре заран стигнехме в Кайо Гилермо, без да ни спре полиция, оставаше само да се качим на яхтата и си бяхме вкъщи.
Изтече час, после втори и хоризонтът на изток изсветля, а след това над един далечен хълм надникнаха слънчевите лъчи и се протегнаха към пустото поле.
Сара слезе от комбито.
— Нали щеше да ме събуждаш?
— Исках да видя изгрева.
Тя кимна.
— Следващият ни изгрев ще е в морето. Ще го гледаме заедно.
— Непременно. — Изправих се. — Време е да потегляме.
46
Намерихме сервисентро в предградията на Санта Клара. В Куба не си пълниш сам резервоара и един служител ни наля петролео еспесиал за около шейсет цента на литър, което си е скъпичко, ако печелиш двайсет долара месечно.
Сара слезе от буика и поговори с момчето, което май проявяваше повече интерес към нея, отколкото към нашия „Роудмастър“ или към мене — забол нос в картата зад волана. Още повече че се държеше нехайно, майтапеше се и се смееше, а не ни зяпаше така, все едно някъде е виждал снимките ни.
Тя му плати в песо и се качи в колата. Колонката показваше, че сме заредили петдесет и осем литра, и макар да не знаех колко побира резервоарът, бях сигурен, че ще стигнем до Кайо Гилермо, без да зареждаме повече.
— Казах му, че съм от Баракоа — осведоми ме Сара, когато потеглихме. — Този град е в най-източния край на острова и местните говорят специфичен диалект.
Надали можеше да мине за натурална кубинка, особено с американските си туристически обувки, обаче момчето като че ли вярваше на всяка нейна дума, докато пъхаше маркуча си в резервоара ѝ и помпаше петролео еспесиал, мислейки си за нещо друго.
— Казах му, че си по-големият ми брат — също ме информира тя.
— Много ти благодаря.
— И че караме американската кола в Хавана, за да я продадем.
— Добре си се сетила. — Баламосването явно им идва отвътре на всички в тази страна.