Стигнахме до отбивката за водещите на изток ленти на аутопистата и след няколко минути вече пътувахме с приблизителна скорост от сто километра в час.
И в двете посоки имаше известен трафик, главно камиони и ванове, и въпреки че по магистралата не се мяркаха други стари американски коли, никой не ни обръщаше внимание.
Отстрани на пътя забелязах група хора, които ни махаха.
— Много са дружелюбни — отбелязах.
— Това са стопаджии, Мак. Размахват банкноти.
— Ето ти възможност да си изплатим горивото.
— Общественият транспорт е истинска катастрофа. Хората са толкова отчаяни, че разчитат на автостоп — с каквото и да е превозно средство, стига да се движи. Властите са определили „ботелас“ — стопаджийски спирки, — където специално назначени държавни служители посочват кой да се качва на следващата спряла кола. Животът тук е много тежък — заключи Сара.
Та чак беше отврат.
Откакто бяхме пристигнали в Хавана, небето все беше ясно, обаче сега забелязах, че на хоризонта се трупат облаци.
— Дано са имали хубаво време за турнира — казах аз.
— Обичаш ли да ловиш риба?
— Аз не ловя риба. Клиентите ми ловят.
— Имам предвид дали ти харесва това, с което се занимаваш.
Ако ми харесваше, нямаше да пътувам по тази аутописта.
— Обичам морето.
— Моят апартамент е с изглед към морето.
— Както и моята яхта.
— Довечера заминаваме на нощен круиз с „Мейн“.
— Нямам търпение.
Напредвахме с добра скорост, макар че нямаше защо да бързаме. Имахме много време. Замислих се за Джак, Фелипе и тримата риболовци, които в момента трябваше да са в морето и да се състезават с другите девет яхти. Течеше четвъртият ден от „Пескандо Пор ла Пас“ и той щеше да е последен за „Голямата риба“ — по един или друг начин. Джак и Фелипе ни очакваха, само че не знаеха кога — и дали изобщо — ще се появим. Зачудих се дали моят помощник — капитан се тревожи за мене — или се тревожи за парите си. Е, имах две изненади за него. Аз щях да стигна до Кайо Гилермо, а парите — не. Всъщност ние дори нямахме представа дали флотилията още е там.
— Пусни радиото — помолих Сара. — Може да чуем нещо за турнира.
Тя включи ламповия апарат и купето се изпълни с пращене. Сара се досети, че станциите се настройват от хромираната скала, и известно време си поигра с нея, обаче се чуваше само кубинска музика и някакви развълнувани гласове — според нея лайнари, бълващи пропаганда.
На трийсетина километра от Санта Клара минахме през една неравност, радиото млъкна и тя го изключи.
— По-късно пак ще опитаме.
— Липсата на новини е добра новина.
— Ето ти и една лоша. Виждам полицейска кола в страничното огледало.
Погледнах в централното огледало и видях зелено — бял джип „Тойота“ на стотина метра зад нас. Караше в дясната лента на платното, което беше станало трилентово. Аз се движех в средната зад един голям камион и се престроих в лявата, настъпих педала до дупка, бавно се изравних с камиона и се скрих от погледа на катаджиите. Патрулката с висока скорост продължи напред по дясната лента. Аз изостанах и отново се престроих зад камиона.
А бе, през следващите три — четири часа щяхме да си играем на котка и мишка. Всъщност нямахме основания да смятаме, че полицията издирва „Роудмастър“ комби от 1953–та, само че вече — в осем сутринта — имахме много основания да смятаме, че издирват Сара Ортега и Даниъл Маккормик, изчезнали от хотел „Парке Сентрал“. Тъй че не биваше да прекалявам с тази игра, за да не привличам нежелано внимание.
Вече определено бяхме навлезли в хълмистия район и деветдесетте коня се напрягаха по нанагорнищата. Сара разгъна картата.
— Следващият голям град, Санкти Спиритус, е на половин час оттук. Аутопистата свършва трийсет километра след него.
— Жалко.
— След оттеглянето на Съветите режимът е останал без пари. Но имаме няколко възможности да продължим на изток и после на север към морската магистрала за Кайо Коко и Кайо Гилермо. — Тя проучи картата. — Има едно старо шосе, казва се Каретера Сентрал, което отива на изток към провинция Камагуей.
— Ще го запомним за другия път.
— Или за този.
Погледнах я и видях, че държи лист, който постави в скута ми. Погледнах го и установих, че е нашата карта на съкровищата. Трето копие, за което беше пропуснала да осведоми и мене, и Едуардо.
— Това е за теб — каза Сара. — За другия път. Или за този.
Не отговорих.
— Ти решаваш.
— Нямаме информация за нашия човек в Камагуей.
— Защо ни е? Нали имаме картата?