— Трябва ни камион.
— Открадни.
На тая жена наистина ѝ стискаше. Или ме баламосваше?
— Не знаем дали парите още са в пещерата.
— Ще разберем, когато отидем там.
— Предполагам, че въпросът е дали сме готови да поемем риска.
— Ние и без това сме изложени на огромен риск, Мак. Случайно да си забелязал?
— Забелязал съм. Само че сега не бива да излагаме товара си на още по-голяма опасност.
— Оставям те ти да решиш този проблем.
— Добре де… хм, животът е гадно копеле, нали така?
Тя не отговори.
Продължих да шофирам. Мислех си за моите три милиона долара, които изневиделица пак се бяха появили на хоризонта. Ако успеехме да стигнем до провинция Камагуей, без да ни арестуват, можехме да откраднем камион, да зарежем буика, да открием пещерата и да се отправим към Кайо Гилермо с дванайсет корабни сандъка, натъпкани с пари, след това довечера да се срещнем с нашия човек, ако наистина всяка вечер в седем ходеше в хотел „Мелия“, както го бяха инструктирали. Струваше ми се изпълнимо.
— На какво разстояние е провинция Камагуей?
Сара провери на картата.
— Границата на провинцията е на сто и петдесет километра. Оттам… ще продължим по твоята карта до пещерата.
— Добре… — Като оставех настрани логистиката и самоубийствения характер на това отклонение, трябваше да мисля за товара, който вече карахме, а и да реша дали Сара ме баламосва, или говори сериозно. Дали искаше да изкупи вината си за прекратената операция? — Ще си помисля.
— След час ще стигнем до град Сиего де Авила. Там трябва да завием на север към морската магистрала за Кайо Коко. Или да продължим на изток към Камагуей.
Е, морската магистрала или Камагуей? Първата опция щеше да е по-лесна и безопасна, ама пък и хонорарът ми щеше да е далеч по-скромен. Втората, ако успеехме, щеше да е пълен триумф — съдържанието на пещерата, плюс онова, което вече имахме в багажника, и каквото още измъкнех от Карлос в Маями.
— Едуардо гласува с „не“. Ти как гласуваш?
— Ти решаваш, Мак. Ако решиш да го направим, аз съм с теб. А ако се откажеш, не искам да чувам повече за трите милиона долара — никога.
Comprende? Е, признавам ѝ смелостта и яснотата.
— Както и да решиш, картата е твоя. Имам ти доверие и съм сигурна, че ще ми съобщиш, ако в бъдеще планираш пътуване до Куба.
— Знаеш, че не бих…
— Казах, че ти имам доверие.
— Благодаря. Ще взема решение преди да стигнем в Диего Девила.
— Сиего де Авила.
Нали и аз това казах?
Продължихме през хълмовете на областта Санта Клара, които бяха изумително красиви и нямаха нищо общо с афганистанските планини, освен безмълвното си заплашително присъствие над опасния път.
Пътувахме в мълчание и подминахме изхода за Санкти Спиритус. Десет минути по-късно магистралата стана двулентова и Сара каза:
— Аутопистата свършва след няколко километра. Трябва да излезем на Каретера Сентрал и да продължим на изток към Сиего де Авила.
— Добре.
Магистралата свърши и аз последвах трафика към КС, шосе с отвратителна настилка, и се влях в колоната от камиони и рейсове по двете мъчително бавни ленти. Стопаджиите край пътя подвикваха на минаващите превозни средства и забелязах неколцина, които приличаха на чуждестранни пешеходни туристи: русокоси, млади, безстрашни и нищо неподозиращи, отправили се на голямо приключение. Бог да ги благослови. Дано никога не видят онова, което на тяхната възраст съм виждал аз.
— Половин час до Сиего де Авила — съобщи Сара.
Погледнах я.
— Ти какво ще спечелиш, ако отидем в Камагуей?
— Две неща. Първо, ще изпълня дядовото обещание към клиентите му. И второ, ще изпълня собственото си обещание към теб.
Звучеше много благородно. Само че нямаше да ме мотивира да рискувам живота си.
— Знаеш ли какво, ако отидем в оная пещера и открием парите, ще си поделим моите три милиона.
— Благодаря. Но не го правя за пари.
— Никога не отказвай пари, които си заслужила.
— Давам ти тази възможност и за да не се налага да слушам мрънкането ти, че си изгубил три милиона долара.
— Прозвуча като „действай или млъкни“.
— Ти избираш.
— Много ти благодаря.
Движех се с около шейсет и пет километра в час и се мъкнех зад мудни камиони и селскостопански машини, които не бързаха за никъде. В насрещното платно забелязах един стар седан „Форд“ и се поуспокоих, че не бием на очи чак толкова много.
Сара отново се консултира с картата.
— Сиего де Авила има околовръстен път. Когато излезем на него, можем да продължим за Камагуей или да завием по Каретера Норте към брега.