Не отговорих и известно време пътувахме в мълчание.
Стигнахме до околовръстното шосе и настъпи моментът на истината. Първият изход водеше на юг, после стигнахме до изхода, по който се продължаваше на изток за Камагуей. Намалих и погледнах Сара, която обаче се беше отпуснала назад със затворени очи.
Пътят за Камагуей ме мамеше като пътя за Елдорадо и аз се поколебах, после махнах за сбогом на моите три милиона долара и излязох на Каретера Норте, за да потегля към морето.
След няколко минути наруших мълчанието.
— Ще те черпя едно в хотел „Мелия“.
Тя не отвори очи, но кимна.
А бе… щях да рискувам, ако бях сам. Обаче нямаше да изложа на опасност живота на Сара, нито можех да допусна да се случи нещо с тленните останки на забравените мъртъвци, които толкова време бяха чакали да се завърнат у дома при своите семейства, в своята родина. Джак щеше да го одобри. Никога не зарязваш труповете.
По Каретера Норте нямаше много трафик, пътят се спускаше по нанадолнище и колкото повече се приближавахме към брега, толкова по-ниски ставаха хълмовете.
— Още колко?
Сара вдигна клепачи и погледна картата.
— Трийсетина километра до град Морон, после петнайсет по пътя, който води до морската магистрала за Кайо Коко. Магистралата също е дълга петнайсетина километра.
Пресметнах наум и заключих, че разстоянието до Кайо Коко е шейсетина километра. Ако карахме с тази скорост, Щяхме да ги вземем за час. Погледнах си часовника. Тъкмо минаваше единайсет. Щяхме да стигнем в Кайо Гилермо към дванайсет и половина.
— Май ще успеем.
— Никога не съм се съмнявала.
— И аз.
— Съжаляваш ли за нещо?
— За какво?
— За парите.
— Какви пари?
Тя сложи ръка на рамото ми.
— Някой ден ще се върнем.
— Обади ми се. Или се отбий в „Зеленият папагал“.
Сара не отговори.
Вдигнах картата на съкровищата от скута си и ѝ я подадох.
— Изгори я.
— Тя е твоя.
— Затова ти казвам: изгори я.
Тя я погледна.
— „Страхотен преход в планината Камагуей“. — Запали зипото на Джак, поднесе пламъка към хартията и я пусна да литне през прозореца.
Извадих пурата от джоба си и я протегнах към нея.
— На финалната права сме.
И си поделихме последната пура, докато се приближавахме към Кайо Гилермо и срещата ни с Джак, Фелипе, „Голямата риба“ и съдбата. Чудех се кога ли ще получа обещаната изненада.
47
Пресякохме живописното градче Морон и завихме по двулентов път, който минаваше покрай езеро и пресичаше огромно девствено мочурище. Ято розови фламинго се спусна към водата, за да налови обяда си.
По шосето като че ли нямаше никой друг.
— Къде са хората?
Сара откъсна поглед от птиците.
— Повечето хора ходят на курортните острови с кораб или самолет. От Торонто и Лондон има преки пътнически полети за летището на Кайо Коко, както и чартърни полети от цяла Европа.
— Какво привлича туристите?
— Топло е и е евтино.
— Ясно. — Европейците ще отидат и в ада, ако се докопат до евтин туристически пакет.
— А и както знаеш, това е едно от най-добрите места за риболов на света — продължи тя и се усмихна. — Дори в момента там май има риболовен турнир.
— Дано.
— Още са там, Мак. — И прибави: — Някой ден, може би скоро, американците ще заприиждат на тълпи, за да ловят риба.
Не и ако зависеше от Едуардо, Карлос и техните амигос. Ама пък можех — щом пак щеше да ми се налага да работя, за да се издържам — да правя чартъри от Кий Уест до Кайо Гилермо. „Две нации — една ваканция“. Трябваха ми само яхтата и нова самоличност.
Пътят продължаваше през тресавището и в далечината видях синя вода, която според Сара била Бая де Перос, Кучешкия залив, както и ивица суша, стигаща чак до хоризонта.
— Онова там е морската магистрала.
Блатата постепенно отстъпваха мястото си на по-дълбоките води на залива.
— Щом излезем на магистралата, няма да привличаме никакво внимание — увери ме тя.
— Какво ще правим през следващите шест часа?
— Каквото и да правим, не бива да се отдалечаваме от товара си.
— Аз бих се поизкъпал. Наоколо има ли нудистки плажове?
— Какво пишеше в пътеводителя, който трябваше да прочетеш?
— Не стигнах чак дотам, понеже не вярвах, че ще стигнем чак дотук.
— Добре, ще запълня празнотата в знанията ти. Първо, на островите няма много кубинци, освен онези, които през деня работят в курортите, съответно няма и виджилантес. Това не означава, че сред служителите в хотелите и ресторантите няма чиватос, но почти всички чужденци там са европейци, канадци и британци, които режимът не свързва с подозрителни дейности.