Това надали го имаше в пътеводителя. Явно идваше от друга книга.
— Дай пак да се пишем канадци — предложих. Миналия път ми беше помогнало да се изчукам.
— На островите има полицейско присъствие, но ми казаха, че не било масирано и строго.
— Много се радвам. Ама пък в моя пътеводител пишеше, че Кайо Гилермо било входно пристанище, следователно има пристанищна охрана и стражеви катери. Пристигането с кола е лесно. Заминаването с яхта — може би не толкова.
— Довечера ще разберем.
— Съвсем скоро ще разберем и дали флотилията още е тук, или са се прибрали в Кий Уест.
— Тук е.
— Ако не е, има ли резервен план?
— Ще научим, когато се срещнем с нашия човек.
— А ако не се появи?
— Ще се появи. И флотилията още е тук.
— Ще видим. И накрая, но не на последно място, полицията може да ме е свързала с „Голямата риба“ и да ни чака в Кайо Гилермо.
— Не, ще ни чакат при тол кабината на морската магистрала, където трябва да си покажем паспортите.
— Никой не ми е споменавал за тол кабини и паспорти.
— Пишеше го в пътеводителя, който ти даде Карлос.
— Има ли как да заобиколим тол кабината?
— Не. Но можем да заобиколим показването на паспортите си.
— Портфейл ли ще ми трябва, или пистолет?
— Нито едното, нито другото. — Тя извади от джоба си два сини паспорта и ми подаде единия.
Погледнах го и видях, че е канадски. Имаше къде — къде по-автентичен вид от моя паспорт от Републиката на раковината. Разтворих го на първата страница и се уверих, че снимката е същата като в истинския ми паспорт. Само че сега се казвах Джонатан Ричард Милс. Беше издаден в Торонто. Дори не си спомнях да съм бил там.
— Как се сдоби с тези паспорти?
— Чрез приятели.
— Ясно. — Прелистих страниците и видях няколко входни и изходни печата. Нямах представа, че съм бил на лондонското летище „Хийтроу“.
— Тези паспорти ще свършат работа на тол кабината, където само ги преглеждат, но няма да издържат проверка с четец за документи на летище.
— Ние ще се приберем вкъщи с яхта — напомних ѝ и я осведомих: — Сигурно вече са разпратили снимките ни от аерогарата и моята много прилича на тази тук.
— Дано от Министерството на вътрешните работи са забравили тол кабината на морската магистрала за Кайо Коко. А дори да не са, просто се усмихни на човека и му кажи „буенос диас“, докато той проверява канадския ти паспорт и ти взима двете ККВ.
— Добре. — Вперих очи в самотната тол кабина, разположена в средата на пътя, така че да обслужва и двете посоки. — Тука надали има електронно таксуване. А ти как се казваш?
Сара ми подаде своя паспорт.
— Ана Тереса Милс. Женени сме.
— Че кога сме успели?
— Това обяснява латиноамериканската ми външност, ако някой се замисли за лицето, отговарящо на името.
— Ясно. — Явно се беше сетил и някой в Щатите. — Знаеш ли испански?
— Un росо.
— Така ще минем ли метър?
— Ако не успееш да минеш през тол кабината, Мак, ще трябва да обърнем.
Не бях подозирал, че архитектите са толкова хладнокръвни и спокойни. Обаче после си спомних, че я е инструктирал — или обучавал — бивш агент от ЦРУ… пък може и да не беше бивш.
Докато се приближавахме към тол кабината, от един страничен път пред нас излезе пикап. В каросерията се возеха десетина мъже и жени, които пушеха и се смееха.
— Работници на островите — поясни Сара.
Почувствах се като у дома.
Човекът в кабината махна на шофьора да продължи, обаче аз знаех, че ще трябва да спра.
— Не му давай паспортите — предупреди ме Сара. — Нека сам ги поиска.
Спрях до тол кабината, усмихнах се, подадох две ККВ и поздравих униформения служител:
— Buenos dias.
— Buenos dias, senor… y senorita. — Той се поколеба. — Pasaporte, рог favor.
Протегнах му двата паспорта. Той ги прелисти, после ме погледна, после наклони глава, за да погледне Ана Тереса, която се беше навела към прозореца и му се усмихваше.
Той каза нещо на испански и ми върна паспортите. Адиос.
Продължих по морската магистрала.
— Добре че не поиска да види какво има в багажника.
— Това не е гранична проверка. — И прибави: — Казаха ми, че ще е лесно.
Не се поинтересувах кой ѝ го е казал.
— Като си тръгваме, ще си спестим тол таксата — отбелязах.
Двете ленти на магистралата не бяха много по-широки от една стандартна и отстрани нямаше мантинели. Основата на пътя беше изградена от купчини камъни. Разминахме се с един камион и трябваше да се свием толкова плътно встрани, че някой от нас спокойно можеше да се озове във водите на Кучешкия залив. Само някоя злополука ни трябваше.