— Колко е дълга тази магистрала?
— Нали ти казах, петнайсет километра. Наслаждавай се на гледката — посъветва ме Сара.
Продължих още по-бавно. Пътят ми напомняше за през морската магистрала, откъдето бях потеглил на тази ваканция. Над нас се носеха чайки и пеликани, в залива гъмжеше от водни птици.
— Ще ми се някой ден да се върна тук — каза Сара.
А на мене ми се щеше довечера да се махна оттук.
Магистралата представляваше почти права линия и в далечината се появи брегът на Кайо Коко.
Замислих се за служителя в тол кабината и това ме подсети за униформения на паспортния контрол на летище „Хосе Марти“ — оня, дето се беше обадил по телефона да спрат Сара.
— Полицията може да ни чака в отсрещния край.
— Вече нищо не можем да направим.
— Да. — Не можеше да става и дума да правим обратен завой.
Един самолет бавно захождаше за кацане към аерогарата на острова и когато се снижи, видях на опашката му кленовото листо на Еър Канада. И това ме накара да осъзная, че за останалата част от света Куба е просто туристическа дестинация. За нас тя представляваше наследство от Студената война, място, където американците бяха обичани или мразени, в зависимост от това на кого се натъкнеш.
Когато наближихме края на магистралата, видях край брега мангрови блата. Пътят завиваше наляво и можех ясно да огледам шосето, навлизащо навътре в сушата. Струваше ми се, че е чисто.
— Всичко май е наред.
Сара, която досега беше запазила хладнокръвие, дълбоко въздъхна. И после — като гръм от ясносиньото кубинско небе — ме попита:
— Какво искаше да кажеш с това „Обади ми се. Или се отбий в „Зеленият папагал“?
Ами, сигурно бях искал да кажа, че всеки си тръгва по своя път. Фройдистка грешка?
— Мак?
— Просто тъпа шега.
— Не беше смешно.
— Имаш право. — Това ли я беше измъчвало през цялото време? Тъй де, имахме си по-неотложни проблеми.
— Ако се измъкнем оттук живи…
Например този проблем.
— … нищо няма да е способно да наруши връзката между нас.
Гаджето ѝ дали имаше пистолет?
— Вярваш ли в това?
— Да. — И също я осведомих: — Цял живот ще пазя връзките с бойните си другари. — Само че не бях правил секс с тях.
— Обичаш ли ме?
— Да.
— Трябваше да го чуя… в случай че… се разделим.
— А ти?
— Няма нужда да питаш.
Хванахме се за ръце и излязохме от морската магистрала на остров Кайо Коко, където продължихме по тесен сенчест път.
— Завий наляво за Кайо Гилермо.
Следваща спирка — Кий Уест, щата Флорида, САЩ.
48
Кайо Коко, най-големият остров в архипелага, явно преживяваше строителен бум и край белите му плажове никнеха хотели и вили. Това беше друга Куба и аз се зачудих дали всички тези чуждестранни инвестиции очакват прииждането на американците. В такъв случай на инвеститорите можеше да им се наложи да почакат по-дълго, отколкото си мислеха.
Сара проучваше картата в пътеводителя си.
— Карай по този път и ще излезем на морската магистрала за Кайо Гилермо.
— Добре. — Забелязах няколко стари американски коли, навярно таксита, и една възрастна двойка даже ми махна да спра. И аз им махнах. — Дейв Кац трябва да дойде тук.
— Кой?
— Един таксиджия в Кий Уест.
— Самите ние трябва да се върнем тук. С твоята яхта.
Да не говореше за същата яхта, с която щяхме да избягаме от Куба?
— След пресконференцията в Маями надали ще ни посрещнат с отворени обятия.
Сара не каза нищо.
Излязох на магистралата за Кайо Гилермо, на която се бяха подредили въдичари, и видях, че един е уловил червен луциан.
— Обичаш ли суши?
— Не говори за храна.
Пясъчните брегове и плитчините край пътя бяха порозовели от стотици поклащащи се фламинго.
— Изумително е — каза Сара.
— Наистина.
Късата магистрала свърши и вече бяхме на Кайо Гилермо — не самият край на нашето пътуване, ама може би началото на края. Зависеше от това дали флотилията на „Пескандо Пор ла Пас“ още е там. И щяхме да разберем след десетина минути.
— Успяхме — заяви Сара.
Наистина.
— Къде е пристанището?
Тя провери в пътеводителя.
— Завий надясно.
На Кайо Гилермо не беше застроено като на Кайо Коко и по тясното шосе почти нямаше трафик, освен колела и таксита „Коко“. Пред нас видях надпис „Марина Марлин“, отбих в чакъления паркинг и спрях.