Пристанището се състоеше от няколко прилични наглед сгради край брега, включително голям навес, където риболовците носеха улова си, за да го претеглят и фотографират, докато си разказваха рибарски истории и жулеха бира. Наляво забелязах една по-занемарена постройка с кубинското знаме и реших, че това е дирекцията на входното пристанище. Отпред бяха спрели четири маслиненозелени военни коли и на дъсчената табела пишеше „Guarda Frontera“, а отдолу
— „Ministerio del Interior“, също като на затвора „Вила Мариста“. Тия задници бяха навсякъде.
Докато гледах натам, отвътре излезе мъж с маслиненозелена униформа, качи се на една от колите и потегли към нас. Подкарах към главната сграда на пристанището, обаче видях, че мъжът пътьом ни измерва с поглед.
Зад сградите се виждаха някои от кейовете, където почти нямаше пристанали яхти. Погледнах си часовника. Минаваше един и флотилията трябваше да е в морето. Освен ако не беше във Флорида.
— Ще ида да видя какво ще успея да науча. Ти остани при товара.
Сара прибави нещо на испански и въпреки че не го разбрах, схванах смисъла.
— Адиос и късмет.
Тя слезе от буика, закрачи към главната сграда и влезе.
Е, това пак беше от ония моменти, от които зависеха съдбата на операцията и собственият ни живот. Ако бяха наредили на флотилията да отплава от Куба, довечера заедно с други балсерос щяхме да се качим на някой сал.
Видях един трийсетметров катер, закотвен на стотина метра от пристанището — корпусът му беше боядисан в сиво и въпреки че не можех да различа маркировката, на кърмата му се вееше кубинското знаме, а на задната палуба имаше оръдейна кула. Определено не беше риболовен.
Отново ми хрумна, че тази операция прекалено много зависи от низ от събития, върху които нямаме почти или абсолютно никаква власт. Повече щеше да ми допадне план, който не разчита толкова на „vaya con Dios“.
От сградата излезе още един военен, погледна американското комби, качи се на колата си и потегли. Трябваше да е обедната почивка. Пък ние бяхме спрели точно пред дирекцията на Гуарда Фронтера, митницата и миграционната служба, чиито служители си изкарваха прехраната, като ти искаха паспорта. „Pasaporte, senor“. А бе, как точно ми беше името?
Сара излезе от сградата и по лицето ѝ не можах да позная дали ми носи добра новина, или щяхме да се прибираме вкъщи с плуване.
Тя се качи в колата.
— Добра новина. „Голямата риба“ засега е на трето място.
Никога не бях смятал третото място за добра новина.
— Щяха да наваксат, ако имаха още няколко дни. Добре, а сега накъде?
— Към хотел „Мелия“. Той е на няколкостотин метра нататък по улицата.
Излязох от паркинга и завих надясно по засипания с пясък път.
Първо минахме покрай хотел „Гранд Кариб“, после покрай заведение на име „Иберостар Дайкири“, което ми напомни, че трябва да пийна нещо.
— Завий тук.
Завих по дългата обточена с палми отбивка на хотел „Мелия“ — комплекс от розови сгради, заобиколени от добре поддържана буйна растителност. Тук бяха отседнали тримата риболовци, докато Джак и Фелипе живееха на яхтата. И пак тук довечера в седем със Сара щяхме да се срещнем с нашия човек в Кайо Гилермо. Ако изобщо се появеше.
Сара повтори информацията за хотела, която ѝ бяха дали.
— Срещу щедър бакшиш довечера ще можем да паркираме на отбивката и да държим под око колата от ей онези прозорци. Там е лоби барът.
Когато си бях представял тази сцена след разговора на гробището, се бях виждал да седя тук в камион с шейсет милиона долара в каросерията. Сигурно трябваше да се благодаря, че съм стигнал чак дотук. Само че щях ли да приема работата, ако знаех, че шейсетте милиона са евентуални? Не. Но пък можеше да се съглася, ако ми бяха казали за костите от „Вила Мариста“.
— Мак? Да тръгваме.
— Добре… обаче щом вече сме канадци, може още сега да си вземем стая тук и един след друг да се изкъпем и да поспим, докато единият от нас виси в бара. — Макар че нямах представа как ще правим секс, ако спазвахме тая схема. — Ще платим в брой.
— Звучи съблазнително, но трябва да покажем и визите си и да докажем как сме пристигнали и как ще си заминем.
— Добре де, дай тогава да вървим в бара.
— Не се очаква да пристигнем преди седем вечерта. Ще спазваме плана. — И прибави: — Има къде да отидем. Завий надясно по улицата.
Явно я бяха инструктирали какво да правим и какво да не правим тук. Аз знаех само — от разговора ни с нея на гробището — за лоби бара на „Мелия“ в седем. И сигурно не трябваше да знам повече, докато не се наложеше.