Излязох от отбивката и завих надясно по крайбрежната улица. Подминахме хотел „Сол Клуб“, очевидно последния по пътя. Нататък имаше ниска тропическа растителност и тук-там стърчеше по някоя палма, а надясно бяха белият пясъчен плаж и Атлантикът, където щях да съм довечера. Ако всичко минеше по плана, който щяхме да научим в седем.
Стигнахме до края на улицата и видях дъсчена табела с надпис „Playa Pilar“.
— Така се е казвала яхтата на Хемингуей — открехна ме Сара.
— Нямаше да се сетя.
— Кръстил я на героинята си от „За кого бие камбаната“. Ти би ли кръстил яхтата си на мен?
— Разбира се. — Стига да имах яхта. Ана?
Влязох в пясъчния паркинг, който не се виждаше от пътя заради високите храсталаци, и спрях под една палма. Имаше още няколко коли, а по-нататък към морето видях продълговата синя сграда със сламен покрив, която приличаше на плажен бар и ресторант.
— Може да убием известно време тук и да държим под око буика от задната тераса — каза Сара.
Явно бяха направили предварително разузнаване, което ме наведе на мисълта, че някой си знае работата.
Слязохме и взехме раниците си от задната седалка. Измъкнах глока от пояса си и го прибрах в чантата.
Отидохме в ресторанта, който се казваше „Ранчон Плая Пилар“, минахме през бара с неизненадващото име „Хемингуей“ и излязохме на дървената задна тераса. На пластмасовите маси седяха неколцина души, вариращи на възраст от стари до млади и на цвят — от съвсем бели до червени като рак. Замириса ми на пържени картофи.
Не се мяркаше обслужващ персонал, затова се настанихме на маса с прекрасен изглед към плажа и буика. В отсрещния край на терасата седеше двойка с три хлапета, които тичаха наоколо и изобщо се държаха противно.
— Искам деца — осведоми ме Сара.
— Аз ще си поръчам пържени картофи.
Отправих поглед към морето, отчасти скрито зад високи пясъчни дюни. Към плажа водеха дървени пътеки и на една наблюдателна кула видях хора с бинокли и фотоапарати. Прекрасно кътче от света.
Та седяхме си ние, вдишвахме аромата на пържени картофи и соления въздух и слушахме прибоя и хиперактивните малчугани. Все едно бяхме на почивка някъде на Карибите или в Южна Флорида. Ама не бяхме. Всъщност се намирахме в Куба, където, веднъж беше казала Сара, полицейската държава невинаги е очевидна.
Забелязах, че десетина от клиентите са по небрежно плажно облекло и са боси, докато ние със Сара приличахме на пешеходни туристи чак до обувките. И бях почти сто процента сигурен, че съм единственият на тази тераса с пистолет в раницата. Вписването в обстановката по-скоро е въпрос на нагласа, отколкото на дрехи, а опитите да се правиш на незабележим привличат вниманието.
Една млада сервитьорка по черен панталон и розова тениска дойде при нас и ни поздрави с „буенос диас“, докато ни оглеждаше, може би за да определи националността ни. „Аз съм канадец“.
Сара отговори на поздрава на испански и продължи на английски.
— Може ли обедното меню, рог favor?
— Si, senora.
Не беше ли сеньорита? Вероятно се беше състарила от пътуването.
— И една бира — прибавих аз. — Имате ли „Корона“?
— Si.
Има Бог! Обърнах се към Сара.
— Реши ли какво ще пиеш, Ана?
— Дайкири, Джонатан.
— Също като в Торонто. — Вдигнах поглед към сервитьорката. — Дайкири за сеньората, рог favor, а?
— Si. Веднага се връщам. — Тя се отдалечи.
— Ти си идиот — похвали ме Сара.
— Трябва да се потопиш в легендата си. Не са ли те учили на това?
Тя нямаше какво да ми отговори.
— Може ли да повисим тук до седем?
— Затварят в четири и половина. — Сара ме погледна. — Преди секретни срещи понякога е по-добре да си статичен. Друг път е по-добре да си мобилен.
— Добре са те научили.
— Чела съм романите на Ричард Невил.
— Недей да смесваш действителността с художествената измислица. — Което ме подсети за нещо. — Пазиш ли списъка на групата ни?
— Да. Взех го, в случай че се наложи да го използваме за прикритие. Защо?
— Искам да купя картичка с Хемингуей и да я пратя на Ричард.
— Съсредоточи се върху мисията, моля те.
— Аз имам много мисии в живота.
— Не и ако не изпълниш тази.
— Добре.
Отново се загледах към плажа. Пясъкът имаше сини и розови нюанси, водата искреше в тъмен аквамарин. По-навътре обаче забелязах пенещи се вълнички и в небето от изток на запад бързо се носеха разпокъсани облаци. Задаваше се буря.