Келнерката донесе напитките ни и две обедни менюта. Цените бяха само в ККВ, което директно отрязваше кубинците в собствената им народна република. Момичето обеща да се върне, за да вземе поръчката ни, само че ние не го пуснахме. И двамата си поръчахме специалитета на заведението, а именно салата от омари, и аз поисках две бутилки вода и „па-пас фритас“ — пържени картофи.
— Знаете ли откъде мога да купя пощенски картички? — поинтересувах се.
— Si. Вътре има.
— Gracias.
— Los banos? — попита Сара за тоалетните.
Сервитьорката ни упъти, взе менютата и се отдалечи.
— Какво ще правим с всичките ни кубински песо? — полюбопитствах аз.
— Ще ги запазим за другия път.
„Прати ми картичка“.
Тя вдигна раницата си и се изправи.
— Дръж товара ни под око.
— Намери ми картичка с Хемингуей.
Та седях си аз и се рехидратирах с короната, която, макар и внос от Мексико, ми навяваше спомени за дома. И зяпах морето със същия копнеж, с който се взираха във Флоридския пролив кубинците по Малекон. Тъй близо, ала тъй далеч, както се пее в прочутата песен.
Всъщност Кайо Гилермо се намираше на триста и петдесет километра от Кий Уест. Това правеше десетчасово плаване със скорост двайсет и пет възела, в зависимост от вятъра, вълните, приливите и отливите. Ако потеглехме в полунощ, щяхме да сме на Чартърния кей най-късно в десет сутринта, а в „Зеленият папагал“ — навреме за обяд. И Фестивалът на фантазията още щеше да е в разгара си.
Нещо повече, щяхме да сме в международни води един час след отплаването, на теория в безопасност от стражевите катери на Гуарда Фронтера.
Нямах представа как ще качим товара си на „Голямата риба“, обаче довечера в седем щяхме да научим и се надявах планът да не разчита прекалено много на молитви към Богородица. Иначе като капитан щях да го променя.
Едно от противните хлапета дотича при мене — шест-седемгодишно шопарче по бански. Държеше хартиена купа с пържени картофи, за които бях готов да му откъсна ръката. Малкият натика шепа картофки в устата си и ме попита:
— Ти откъде си?
— От Канада. Не си ли личи?
— Ние сме от Хамилтън. Ти откъде си?
— От Торонто.
— Говориш като американец.
— Върви си играй в морето.
— Американец си.
— Ти да не си чивато?
— Какво е това?
— Дай ми едно картофче и ще ти кажа.
Хлапето протегна купата към мене и аз награбих няколко картофа, преди да успее да я дръпне.
— Какво е… чови…
— Комемиерда. Умен човек. На испански. Кажи го.
Успя от втория опит и аз го посъветвах да използва думата пред обслужващия персонал.
Майка му му извика да не досажда на чичкото и хлапето избяга с пържените си картофи, като надаваше крясъци:
— Американци са!
Много ти благодаря, малкият. А бе, в Кайо Гилермо не беше престъпление да си американец, обаче в Куба беше престъпление да си Даниъл Маккормик и Сара Ортега. Трябваше да му покажа канадския си паспорт. Ако успееше да го заблуди, щеше да заблуди и полицията.
Сара се върна и реших да не ѝ споменавам за случката. Знаех, че не се плаши лесно, ама пък можеше да настои да си тръгнем преди да получа салатата си от омари.
Тя остави на масата няколко картички.
— Избери си една. Останалите ще запазим като сувенири.
Бях се надявал да запомня Куба с трите милиона долара, само че нямах право да говоря за това.
Разгледах картичките и се спрях на изглед с риболовна яхта и надпис „Кайо Коко и Кайо Гилермо, където е обичал да лови риба Ърнест Хемингуей“. Идеално.
— Скъпи Ричард, надявам се, че тениската ти е харесала и със Синди сте отишли в „Роландо“.
— А аз се надявам да я пратиш от Кий Уест.
— Така и ще направим.
Та седяхме си ние и се наслаждавахме на мига. Хвърлих поглед към буика на паркинга. На второ място по важност след безопасното ни измъкване от Куба беше тайно да пренесем товара си в Съединените щати. И това ме подсети за катерите на американската брегова охрана и Агенцията за борба с наркотиците. Обаче ние с Джак и „Мейн“ — понастоящем „Голямата риба“ — бяхме в компютърната система и се смятахме за благонадеждни корабопритежател и екипаж, а и познавахме част от граничарите по име и си приказвахме с тях по радиостанцията. Същото се отнасяше за митницата в Кий Уест. И бях наясно, че това е една от множеството основателни причини Карлос и неговите амигос да изберат тъкмо нас с Джак за тази интересна работа.
Донесоха салатите и пържените ни картофи и ние ги изядохме в мълчание, разделяйки вниманието си между морето и паркинга, където беше буикът — и където щеше да се появи полицията, ако дойдеше да ни търси.