Ускорих ход и минах по обточената с палми отбивка на хотела, задъхан и потен. Заозъртах се за буика, но не го видях. Мамка му.
Тъкмо се канех да попитам служителя, който паркираше колите на гостите, дали е виждал красива дама с красива американска кола, когато комбито спря пред входа на хотела. Сара ме видя, обаче остана зад волана и поговори на испански с един от служителите, после му подаде няколко сгънати банкноти и паркира сама на отбивката. Слезе с раницата си, заключи вратите и тръгна към мен.
Нямах представа какво да очаквам.
— Направо се поболях от тревога за теб — каза Сара.
— Добре съм. А ти?
— Пука ли ти?
Предстоеше тежка вечер.
— Дай да пийнем по едно.
Влязохме и намерихме лоби бара, слабо осветено заведение на име „Лае Оркидеас“, въпреки че наоколо не забелязах никакви орхидеи. Затова пък имаше много свободни маси и Сара помоли на английски салонната управителка да ни настани до прозорец, понеже искала да вижда буика си, в багажника на който имало седемнайсет черепа и титулос де пропиедад, макар да не ѝ обясни всичко това де.
Оставихме раниците си на пода и седнахме един срещу друг. Липсваше ни само Фелипе, за да оформим триъгълника.
— Страхувах се, че няма да дойдеш — призна Сара.
— Къде можех да се дяна?
— Мислех, че ще свалиш някоя на плажа.
Ей, как не се сетих за това?!
— И се тревожех да не те спрат.
Хрумна ми, че тази операция спокойно може да продължи и без мене.
— Това щеше да реши поне един от проблемите.
Тя се наведе към мен.
— Ако не беше дошъл, щях да обърна всеки камък на този остров, за да те намеря.
— И аз.
Сара се отпусна назад и си погледна часовника, после се заозърта.
— По това време повечето гости са на терасата и тук обикновено е празно.
Не се впечатлих особено, че Карлос — или някой друг — е пратил дозор да разузнае терена. Но пък отново се успокоих, че има план да ни измъкнат оттук.
Във връзка с това, като се имаше предвид, че със Сара най-вероятно сме обект на полицейско издирване, нямаше да е съвсем безопасно да се срещнем с Фелипе на обществено място. Първоначалният план предвиждаше, че нашето изчезване от йейлската група може да предизвика реакция на полицията, но че властите няма да проявят особено усърдие в търсенето на двама току — що загаджили се туристи и ще се позабавляват, обикаляйки нудистките плажове край Хавана. Ама заради оня лайнар Антонио Сара Ортега и Даниъл Маккормик сега бяха заподозрени в… каквото там ни подозираха. Пък ние си седяхме в лоби бара на хотел „Мелия“ и аз се чудех дали показват снимките ни от летището по Теле Ребелде.
В бара цареше романтичен сумрак и през последната седмица външността ни се беше поизменила, тъй че сервитьорката надали щеше да се разпищи: „Ето ги американците, дето ги издирват!“. Съвсем скоро щяхме да разберем.
Сара се взираше в мен и аз ѝ отправих неискрена усмивка.
— Къде беше? — обвиняващо попита тя.
— Поразходих се. А ти?
— Останах там, където ме заряза, докато в пет не ме изритаха, и после седях в колата, ревах и се тревожих за теб.
„Даниъл Маккормик, ти си истинско говно“.
— Просто имах нужда да се поразходя.
— Повече не прави така.
Не можех да ходя по вода, затова обещах:
— Няма.
— Остави ме аз да платя сметката.
— Тази вечер аз ще те черпя. — Освен ако не ни почерпеше Фелипе.
Появи се сервитьорка по нещо като саронг, поздрави ни и не се разпищя за полицията.
— Гости на хотела ли сте? — попита направо.
— Отседнали сме в „Соло Клуб“ — осведоми я Сара. — Ще платим с ККВ.
— Si, senora.
Сара си поръча дайкири — също като в Торонто, — а аз помолих за диетична кока-кола, за да запазя ума си ясен.
— Трябва да опитате нещо местно — посъветва ме Сара и се обърна към келнерката. — Бихте ли дали на господина „Куба Либре“? — И пак към мен: — Пили ли сте някога този коктейл?
Усмихнах се.
— Веднъж. На моята яхта.
Сервитьорката отиде да изпълни поръчката ни и Сара ме попита:
— Ветроходец ли сте?
— Риболовец съм.
— И за какво хвърляте въдицата си?
— За мир.
— Това си го биваше.
Тя ме погледна.
— Сара Ортега. Обичате ли ме?
— Да.
Сара се наведе към мен.
— Може ли да започнем всичко отначало?
С други думи, можех ли да забравя цялото баламосване. Защо не? Животът е кратък.
— Дадено.
— Единствените лъжи, които ще чуеш от мен, тази вечер или изобщо някога, ще са насочени към Фелипе.