— Към единайсет.
— Защо единайсет?
— По две причини. Първо, пристанищната охрана. Гуарда Фронтера — граничарите — имат два стражеви катера и ние е Джак ги наблюдавахме. Единият излиза по залез-слънце и се прибира към три — четири през нощта. Другият, по-бързият, излиза към полунощ и се прибира призори. Така ще имаме един час преднина.
— Тогава да тръгнем по-рано и ще имаме два часа преднина.
— Не може. Втората причина е приливът. Той започва в единайсет часа и дванайсет минути и аз ще докарам яхтата в мангровото блато от южната страна на острова. Мога да вляза в блатото само при прилив. Там ще се срещнем с вас.
Бях си мислил, че ще натоварим сандъците на кея, и не бях сигурен дали „Мейн“ ще може да влезе в мангрово блато.
— Имаме да товарим само два сандъка. Защо не отплаваме от пристанището?
— Защото граничарите ще питат какво правите, кои сте и какво качвате на борда, и тъй като не ви познават, ще ви искат паспортите и туристическите визи — малко нетърпеливо поясни Фелипе.
— Всъщност искат дарение за пенсионния си фонд.
Той кимна.
— Не искам двамата да си имате вземане — даване с тях.
Май си знаеше работата. Ако престанеше да мисли, че съм чукал гаджето му, щеше да успее да се съсредоточи върху голямото бягство.
— Значи ще се срещнем в мангровото блато, така ли?
Фелипе отново кимна.
— Мястото е било проучено преди няколко месеца. Аз също го проверих и ви начертах карта.
Явно всеки кубинец се смяташе за Магелан.
— Един черен път отива до плаващ кей в блатото — продължи той. — Местните и туристите обикновено ходят там през деня и по пътя може да мине тежко транспортно средство. С каква кола сте?
— Комби „Буик“ — отвърна Сара.
Фелипе я погледна.
— Какво има в двата сандъка?
— Щом чичо ти не ти е казал, няма нужда да знаеш — отрязах го аз.
— Струва ми се, че знам.
— Тогава не питай.
Той понечи да отговори нещо, обаче се отказа, допи си дайкирито и даде знак на сервитьорката да му донесе още едно. Не исках да се напие, затова го предупредих:
— Това ти е последното. — После го попитах: — С Джак ще можете ли да изкарате яхтата от пристанището в единайсет?
— Гуарда Фронтера само трябва да ми разпишат деспачо — пропуск де — за нощен риболов. Ще го уредя, когато се прибера на пристанището. Щом сме само ние с Джак и тримата ни риболовци не са на борда, граничарите няма да си помислят, че искаме да избягаме от Куба по някаква параноична причина.
— Какво ще стане с риболовците след нашето изчезване?
— Утре сутрин ще са също толкова изненадани, колкото и Гуарда Фронтера. Би трябвало да издържат разпита. — И прибави: — Имат самолетни билети за Мексико Сити в последния ден на турнира.
Освен ако не ги тикнеха в затвора. Е, всяка операция дава косвени жертви.
— Добре. И си сигурен, че можеш да вкараш яхтата в мангровото блато?
— Не, не съм сигурен, Джак също. Но таблицата на приливите и отливите показва, че при прилив на онзи кей има над два метра вода. Според Джак „Мейн“ газел около метър и половина в зависимост от товара, а ние нямаме много гориво.
Не бях сигурен, че трябва да се доверява много на таблицата.
— Широчина на прохода?
— В мангровата гора е изсечен път за туристическите корабчета, който стига от кея до Бая де Перос, Кучешкия залив.
Хареса ми, че преведе името.
— Ще вляза на заден, ще качим товара и ще отплаваме.
Щях да съжалявам за буика. Ама не чак толкова, колкото за червеното „Порше“ 911.
Не ми се киснеше на масата прекалено дълго, а още не бяхме решили въпроса кой и кога ще се качи в стаята. Бях ли готов да оставя Фелипе и Сара да отидат заедно? И дали Сара щеше да се съгласи да се жертва в името на мисията? Останете на тая честота.
Е, когато се чудиш за какво да говориш, най-добре обсъди времето.
— Как е времето? — попитах Фелипе.
Той отпи глътка дайкири.
— Разваля се. — Погледна към прозореца. — Развива се късна тропическа буря и в момента е на шейсетина километра източно оттук. Придвижва се на запад — северозапад с десетина — петнайсет километра и би трябвало да удари… — той си погледна часовника — към полунощ. Може би малко по-рано или по-късно. Тук човек трудно може да получи точна прогноза.
— Как е вятърът?
— Между трийсет и четирийсет възела. Вълните са от един и половина до три метра.
— Би трябвало да успеем да изпреварим бурята — добави Фелипе с престореното равнодушие на печен моряк. — Зависи от скоростта и посоката ѝ.
Мерси, че ме светна за очевидното. Сара изглеждаше малко разтревожена и аз я успокоих: