По този въпрос Карлос отбеляза:
— Ако видя зелената светлина, ще платя двойно. Иначе круизът ще е безплатен. — И ме погледна въпросително.
Баса не го биваше, но всъщност представляваше проверка. Имах ли доверие на Карлос? Не. Бях ли хазартен тип? Да. Да ме прецака ли искаше, или да ме стимулира с два бона бакшиш? Имаше само един начин да проверя.
— Дадено.
Всички се умълчаха, вторачени в потъващия червен диск. Над помръкващото море за миг увисна огнено сияние, после изчезна и денят преля в нощ. Не видях зелената светлина.
Карлос обаче заяви:
— Да, видях я. Значи имам Божията благословия. Или е на късмет.
— Голям късмет! — възкликна Джак. — Току — що изгубихте четири бона.
— Струваше си.
Бях сигурен, че не залага лични пари. Нито собствения си живот.
Едуардо призна, че не е видял зелената светлина, но Сара каза:
— Струва ми се, че зърнах нещо. — Обърна се към мен. — А вие?
— Предпочитам да видя зеления цвят на четири хиляди долара.
Всички се засмяхме. Даже Карлос, който извади от джоба си плик и ми го подаде.
— Тук са две. Другите две после.
— Две стигат.
Той пак напълни чашите, този път с чист ром, и всички седнахме, освен Джак, който слезе долу и пусна един от дисковете си на Синатра. Франк запя: „Когато бях на седемнайсет, годината беше чудесна…“
Карлос и Едуардо отново се бяха настанили на рибарските столове, а аз седях до Сара на тапицираната пейка.
Яхтата леко се поклащаше на вълните и вятърът беше стихнал. В тъмното море се виждаха навигационните светлини на още няколко яхти и ако се загледаше почти право на юг, човек можеше да си представи сиянието на Хавана, на по-малко от осемдесет километра.
Карлос посочи с пурата си.
— Там е ад. Тук е истински рай. Но някой ден, докато още съм жив, Куба ще бъде свободна.
Всички вдигнахме наздравица за това и Едуардо прибави:
— А онова копеле Фидел Кастро, който превърна земята ни в ад, ще гори в Божия ад заедно с баща си, дявола. — Проклятието прозвуча извънредно тържествено с неговия кубински акцент.
Струва ми се, че разбирах откъде идват Карлос и Едуардо, обаче Сара беше загадка. Тя продължаваше да изглежда малко сдържана, но си падаше по хубавите пури, пиеше чист ром и носеше бейзболна шапка. Освен това си беше изула лоуфърите и седеше боса. Изглеждаше правдоподобно.
Джак се появи от долу и влезе в рубката да включи навигационните светлини и да провери на радара дали насреща ни не се носи някой товарен кораб.
Седяхме в мълчание, всеки потънал в мислите си, пушехме и пиехме, слушахме Синатра и се наслаждавахме на великолепието на морето и небето. Животът е хубав.
Докато Карлос не ми каза:
— Мисля, че със Сара и Едуардо имате да си говорите за риболовния турнир. Ако не възразявате, аз ще сляза долу да погледам телевизия. Джак може да дойде с мен или да остане в рубката. — Погледна ме. — Капитане?
Кимнах.
Адвокатът отиде да размени няколко думи с Джак, после изчезна долу и ме остави с клиентите си.
— Струва ми се, че сте човекът, когото търсим — каза Сара.
Не отговорих.
— Няма как да ви преценим по-добре. Но вие можете да ни прецените и да видите дали бихте желали да работим заедно. Искате ли да чуете още?
Погледнах Едуардо, който безизразно смучеше пурата си и се взираше в морето.
Отново насочих вниманието си към Сара.
— Казах на Карлос, че офертата не ме интересува.
— Но всъщност не е така. Иначе нямаше да сме тук.
Е, настъпваше моментът за важното решение — като безброй пъти някога в провинция Кандахар. Вторачих се в червеното огънче на пурата си, после вдигнах очи към Сара и Едуардо.
— Добре.
8
Синатра пееше „Направих го по моя си начин“ и ярката луна изгряваше на изток и хвърляше искряща пътека по тъмната вода.
Сара впери очи в мене и погледите ни се срещнаха.
— Навярно искате да разберете кои сме, преди да ни изслушате — каза тя.
Говореше тихо, но така, че привличаше цялото ми внимание.
— Добро начало.
— Аз съм Сара Ортега, а това е Едуардо Валаскес, но не бива да споменавате имената ни пред никого.
— И аз ще ви помоля за същото.
Кубинката кимна и продължи:
— Родена съм в Америка, архитектка съм по професия, живея и работя в Маями. Можете да видите уебсайта ми.
— Омъжена?
Тя ме стрелна с поглед.
— Не.
Беше ред на Едуардо.
— И аз живея в Маями. Делото на живота ми е свалянето на комунистическия режим в родината ми.