Излязохме от хотел „Мелия“. Взех ключа от нея, отключих буика и седнах зад волана. Запалих бордовия двигател „Пъркинс“, потеглих по отбивката и завих на запад по крайбрежното шосе.
— Това беше най-хубавата седмица в живота ми — каза тя.
На едно и също място ли я бяхме прекарали?
— И за мене.
— Ти имаш кураж. И сърце.
— А ти имаш интуиция. И ум. — Бях искрен.
— Добър екип сме.
— Наистина.
— По кое време ще стигнем в Кий Уест?
— Точно за обяд.
— Ще те черпя в „Зеленият папагал“.
Маса за двама? Или за трима? Може би за четирима, заедно с Джак.
— След обяда ще съобщя на Фелипе, че няма да се прибера в Маями с него. И ще му обясня защо.
Тогава май аз трябваше да черпя.
— Съгласен?
Замислих се за всичко това — за миналото, настоящето и бъдещето — и стигнах до заключението, че Сара Ортега е моята съдба. Пътуването ми ме беше отвело при нея. И това ме зарадва. Хванах я за ръка.
— Съгласен.
53
Пътувахме по неосветеното крайбрежно шосе. Небето изглеждаше все по-зловещо и пред лунния диск се носеха черни разпокъсани облаци.
— Ето я табелата — каза Сара и посочи.
Намалих и фаровете ми осветиха избеляла дъсчена табела: „Екскурзии из блатата“. Завих наляво по черен път, от двете страни на който надвисваше гъста тропическа растителност. Пътят беше неравен и корабните сандъци отзад заподскачаха, затова натиснах спирачките още повече и превключих на първа. Проходът в триметровите храсталаци продължаваше право напред и аз оставих да светят само габаритите.
Фелипе ни беше казал, че разстоянието до плаващия кей е около половин километър, и след пет минути усетих мирис на блато, а след още малко видях водната повърхност и огромните мангрови дървета, издигащи се от тъмното мочурище.
Продължих още по-бавно и спрях до брега. Наоколо имаше голо пространство — обръщало и паркинг. На кея нямаше плавателни съдове и не се мяркаше жива душа. Изключих фаровете и вперихме очи в мрака.
— Дай на заден до кея — каза Сара.
— Добре.
Обърнах буика, плътно се приближих на заден до плаващия кей и угасих мотора.
— Дай да проверим положението.
Слязохме от колата и се заоглеждахме.
Пресекливата лунна светлина се отразяваше в лъскавата черна вода и когато очите ми се приспособиха, видях, че голото пространство е заобиколено с висока стена от растителност. Оголените корени на мангровите дървета осигуряваха известна опора и не позволяваха буикът да потъне в подгизналата почва.
Качих се на плаващия кей, който всъщност представляваше сал от дървени трупи, стегнати с въжета, широк около метър и половина и дълъг три метра. Платформата беше завързана за два кола на брега. Нямаше да издържи комбито, обаче изглеждаше достатъчно стабилна и яка, за да натоварим сандъците на яхтата. Не можех да не си представя, че вместо комби пристигаме с бус, в който караме дванайсет корабни сандъка. Щеше да се получи. Стига да бяхме отишли в Камагуей. И после да бяхме стигнали до тук. А бе, нищо не се знаеше.
— Добре. Ще свърши работа.
Сара се взираше в мангровото блато.
— Яхтата ще успее ли да влезе до кея?
Надявах се Фелипе вече да си е отговорил на този въпрос.
Вгледах се в мрачното тресавище. Мангровите дървета стигаха досами брега и сред тях беше изсечен тунел, явно за лодките, които плаваха из блатото. Не можех да преценя в тази тъмница, но ми се струваше, че с близо петметровия си бимс „Мейн“ ще може бавно и внимателно да влезе на заден през прохода до кея. Проблемът не беше широчината на тунела, а дълбочината на дъното — предполагах, че не го почистват, понеже лодките в такива блата обикновено са плоскодънни. „Мейн“ обаче имаше кил на около метър и половина под ватерлинията. И даже при прилив дълбочината тук да ставаше над два метра, по дъното имаше дънери на мангрови дървета, както и корени, които можеха да се заклещят във витлото. Добре поне че горивото и товарът нямаше много да натежат. С хиляда и осемстотин килограма пари килът можеше да опре в дъното. Всяко зло за добро. И ако все пак заседнехме, можех да намаля тежестта на товара, като изхвърля Фелипе зад борда. Всяко зло…
— Мак?
— Ъъъ… изпълнимо е. — Което не означаваше, че е сигурно. Прибавих: — Ако „Мейн“ не може да стигне до нас, ние може да доплуваме до него.
— Ами товарът ни?
— Хм… Не виждам защо да не използваме кея като сал и да пресрещнем яхтата на по-дълбоко.
Тя кимна.
Изкушавах се да отбележа, че Фелипе е повече оптимист, отколкото моряк, обаче това можеше да е била единствената му възможност. А и не обичам да критикувам подчинените си, когато проявяват инициатива — даже да постъпват глупаво.