— Ще видим как ще тръгне в десет и половина. — Погледнах си часовника. Беше девет без петнайсет. Щяхме да чакаме дълго. Само че предпочитах да чакаме тук „Мейн“, отколкото в „Мелия“ — полицията.
Проверих конопените въжета, с които беше завързан плаващият кей, и установих, че са дебели около два и половина сантиметра. Лесно щях да ги прережа с швейцарското си ножче.
Сара се качи на кея.
— Ако се наложи да го превърнем в сал, как ще го управляваме в блатото?
Основателен въпрос. Кеят изглеждаше прекалено голям и тежък, за да се хванем за него и да ритаме с крака срещу прилива. Отговорих, че може да изчакаме отлива.
— Не искам да чакам… — заяви тя. — Може да постъпим като салджиите, когато потеглят от блатата.
— А именно?
— Използват прътове, за да стигнат до по-дълбоки води.
Да бе. Хък Фин май беше правил същото.
— Добро решение. — Подозирах, че е по-умна от младото си гадже. Така или иначе, ако Фелипе не грешеше и дълбочината при прилива станеше над два метра, щеше да ни трябва поне триметров прът.
Тъкмо се канех да ида да потърся нещо в гъсталака, когато забелязах, че в края на плаващия кей има два кола — всъщност дълги прътове, издигащи се на около метър и осемдесет над платформата и дебели колкото бейзболна бухалка. Бяха забити в тинята, за да завързват лодките на тях и да не позволяват теченията да люлеят кея. Отидох при единия и Сара също се приближи. Затеглихме го заедно в опит да го измъкнем. Разклатихме го настрани, после пак го задърпахме и накрая колът поддаде.
Извадихме го от водата и го оставихме върху кея. Беше дълъг три метра и половина, сравнително прав, само че подгизнал и се огъваше, което не беше много добре. Но ако се наложеше да го използваме, трябваше да свърши работа.
Прехвърлихме се при другия прът и след десетина минути потене и псуване измъкнахме и него. Екипната работа е гаранция за успех.
— Добре, готови сме да разтоварим сандъците на кея, да прережем въжетата и да пресрещнем „Мейн“ — казах аз, докато бършехме калните си ръце в панталоните. — Обаче ще го направим само ако „Мейн“ не може да стигне до нас.
— Сега ли ще разтоварим сандъците?
— Първо искам да чуя дизеловия двигател на яхтата ми.
Тя сложи ръка на рамото ми и се вгледахме във вдигащата се от блатото нощна мъгла. Крякаха дървесни жаби, нощните птици издаваха странни звуци, жужаха насекоми и нещо изскочи от водата.
— Зловещо е. — Сара потръпна.
Ама не по-зловещо от пълните с паяци пещери, в които бях пълзял да търся Осама бен Ладен. Кой да знае, че оня задник бил в Пфукистан? В пещерите обаче всеки пазеше гърба на другаря си. Тука не бях толкова сигурен.
— Хайде да седнем в колата — предложи Сара.
Май ѝ бях обещал нещо на задната седалка, но след като бяхме дошли, оценявах по нов начин обстановката и смятах, че не бива да си смъкваме гащите.
— Трябва да сме нащрек. Ти иди, аз ще остана на пост.
Тя отиде при комбито, отвори задния прозорец и багажника и смъкна черното платнище, с което бяха покрити сандъците. После го постла върху подгизналата земя между буика и кея и ме покани да си полегна и да поотдъхна.
За тая работа може и да нямаше следващ път, затова се любихме върху платнището — бързо, безшумно и без да си събуваме обувките, — вслушвайки се в звуците на блатото и бръмченето на комарите край задника ми.
— Стой нащрек — каза Сара, докато го правехме, и се засмя.
После седнахме на платнището, облегнахме се на бронята на комбито и си поделихме бутилка вода, която Сара беше взела от „Ранчон Плая“. Замислих се за тленните останки на мъжете, които сега бяха точно зад тила ми. Ако не бях бивш военен, може би щях да имам чувството, че някак си съм проявил неуважение към тях, обаче спокойно можеше и аз да не съм оцелял. А оцелелите не бива да изпитват никакви угризения. Всички го знаят.
— Какво ще правим сега? — попита Сара.
— Ще чакаме. — Погледнах си часовника. 21:46. Оставаха четирийсет и пет безкрайни минути, докато чуех познатия звук на дизеловия двигател. Или още повече, ако Фелипе и Джак бяха решили да не отплават преди прилива. Или никога, ако Фелипе беше зарязал Джак на пристанището и сега плаваше сам към Маями. Със сигурност знаех само, че Джак Колби няма да си тръгне от Куба без мен.
— Кажи ми, че всичко ще е наред — помоли Сара.
— След няколко часа ще сме в открито море и ще държим курс към Кий Уест — уверих я аз.