Тя ме хвана за ръката.
— Звучи чудесно.
Сара Ортега не беше безмозъчна идиотка и знаеше, че планът е извънредно опасен. Мангровото блато можеше да повреди фибростъкления корпус на „Мейн“, само че не колкото скорострелното оръдие.
— Виждаш ли водата?
— Да.
— Тази вода е път, който ще те отведе където пожелаеш.
Тя кимна и помълча около минута, после попита:
— Ами ако не дой… ако не могат да дойдат?
Да де, това беше другият проблем.
— Джак знае — никога не оставяш другар на врага. — Само че не бях толкова сигурен за Фелипе. Тъй де, без шейсетте милиона… А, забравях за Сара. Дано още я обичаше.
Тя пак се умълча за известно време. После каза:
— Мисля си за тази седмица…
— Като се приберем, ще се посмеем хубаво. Даже Антонио беше…
— Какво има?
— Тихо!
Заслушахме се и чух нещо откъм блатото. Звуците се усилваха и двамата доловихме гласове, които се носеха над водата.
— Там има някой — прошепна Сара.
Измъкнах глока от пояса си, проснах се по корем и заех позиция за стрелба с лице към брега, напрягайки очи в мрака. Сара легна до мене.
Гласовете ставаха по-високи — двама мъже разговаряха на испански. Чуваше се плясък на гребла.
Зърнах движение, после изведнъж от мъглата изплува лодка, плоскодънна и с равен нос, която се насочваше към кея.
Мъжете първо забелязаха големия буик, след това видяха и нас, както бяхме легнали на черното платнище. И заломотиха оживено.
Сара се изправи и извика:
— Buenas noches!
След кратко мълчание единият отговори:
— Buenas noches, senora!
Пъхнах пистолета под тениската си и също станах от платнището, обаче не ги поздравих с тоя мой мейнски акцент.
Двамата младежи скочиха във водата и изтеглиха лодката за въжето на мочурливия бряг. После поведоха разговор със Сара, докато продължаваха да я издърпват навътре в сушата.
Тя отиде при тях и като всички рибари по света, те ѝ показаха улова си, май сом. Имаха вид на бедни рибари. Ама пък това беше Куба, където всички работеха на две места.
Мъжете бяха боси, но нахлузиха сандали на калните си крака и докато теглеха лодката към буика, се озъртаха към платнището.
Междувременно продължаваха да си приказват със Сара, като от време на време поглеждаха и към мен.
Единият навлезе в храсталака и се появи от там с малко ремарке. Двамата натовариха фибростъклената си лодка отгоре, завързаха я с въже и затеглиха ремаркето покрай комбито на черния път.
Безброй пъти съм се натъквал на местни по време на нощни патрули и е трябвало да взимам решение какво да правя с тези хора. Почвах от това, че не може да им се има доверие, и стигах до заключението си на тази основа.
Двамата младежи ни махнаха, теглейки ремаркето с лодката — прекалено бързо — по пътя, по който бяхме дошли. Buenas noches.
Погледнах Сара.
— Е?
— Ами… Не знам. Сториха ми се… дружелюбни. — И прибави: — Те са обикновени рибари.
— Не се съмнявам.
— Казах им, че чакаме едни приятели да се върнат от риболов.
— Добре… — Ако можех да почна отначало, тези младежи щяха да зяпат дулото на пистолета ми, докато Сара им връзва ръцете и краката със собственото им въже, и сега удобно щяха да си лежат на задната седалка на буика. Само че никога не можеш да почнеш отначало.
Погледнах си часовника. 22:04. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме да ни вземат. И да стоим нащрек.
Стана десет и половина и макар да не бях чул двигателя на „Мейн“, Сара настоя да разтоварим сандъците.
— Ще дойдат — увери ме тя.
Метнахме раниците си на плаващия кей, после двамата вдигнахме тежкия сандък с титулос де пропиедад от багажника, пренесохме го по черното платнище и го оставихме по средата на платформата.
На връщане към колата чух двигател — само че не откъм блатото. Идваше от черния път.
Със Сара се спогледахме и аз измъкнах глока.
Лъчи на фарове пронизаха мрака, ревът се усили, фаровете осветиха буика и нас и колата рязко спря на пет — шест метра разстояние. Някой извика нещо на испански. Не знам испански, ама пък знам какво значи „Гуарда Фронтера“.
— Божичко… — ахна Сара.
Скочих върху задната броня на комбито и се прицелих над покрива на буика в открития джип.
На предната дясна седалка се беше изправил кубинец, насочваше автомат към мене над предното стъкло и ми крещеше.
Стрелях три пъти и гърмежите разцепиха нощната тишина. Леко се завъртях и пуснах още три куршума към мястото на шофьора, после използвах оставащите си три патрона отдясно наляво, в случай че съм пропуснал нещо.