Птиците се бяха смълчали и от джипа не се чуваше нищо освен равномерното буботене на мотора. Бързо заредих втория пълнител в глока.
Правилото изисква да изчакаш петнайсет секунди, за да видиш дали жертвата ти няма внезапно да се съживи, обаче в джипа нищо не помръдваше.
Скочих от бронята и енергично, но предпазливо се приближих към военната машина. Свлеклият се на дясната седалка мъж още беше жив, обаче бях улучил шофьора над дясното око. И двамата бяха младежи. Двайсетинагодишни.
Пресегнах се и изключих фаровете, след това угасих мотора и извадих ключа. Взех автомата от умиращия — АК–47 с пълнител с трийсет патрона. Отзад намерих още един зареден калашник и сумка с четири пълнителя. Метнах единия автомат на рамо и тръгнах обратно към буика с другия АК–47 в ръка.
Е, току — що бях извършил убийство в Република Куба. Вече не можеше да става и дума да се предадем. Всъщност още отначало не можеше.
Сара ме викаше и аз тъкмо понечих да отговоря, че съм добре, когато изведнъж ме обля светлина и чух зад гърба си рев на двигател. Завъртях се и видях, че по черния път пак подскачат фарове.
Хвърлих се върху предния капак на джипката, застанах отгоре на колене и превключих калашника на автоматична стрелба. Втората кола беше на по-малко от десет метра и намаляваше скоростта, приближавайки се към машината на първата група. Чух гласове — звучаха объркано, явно онези не разбираха какво става. Ей сега ще ви обясня. Натиснах спусъка и пуснах дълъг откос зелени трасаци към предното стъкло. Отляво надясно. Джипката се заби в гъсталака, моторът се задави и угасна.
Изправих се върху капака и вперих очи в мрачния път, но не видях други фарове.
Скочих на земята и се втурнах към буика, където Сара вече беше успяла да смъкне сандъка с черепите и го влачеше по платнището към плаващия кей.
— Мак! Добре ли си?
— Нищо ми няма. — Хванах едната дръжка и бързо пренесохме сандъка на платформата. Заредих нов пълнител в калашника, с който бях стрелял, и оставих двата автомата върху сандъците.
Извадих от джоба си швейцарското ножче и прерязах двете въжета, с които кеят беше завързан за брега. През това време Сара вдигна единия прът и оттласна платформата.
Импровизираният сал се плъзна напред, после приливът го върна обратно. Грабнах втория прът и заедно го оттласнахме повторно, след което забихме прътовете в тинестото дъно и продължихме по този начин да се отдалечаваме от брега.
Плаващият кей не плаваше особено бързо и трябваше да работим с всички сили, обаче не постигнахме голям напредък и успяхме да се отдалечим само на пет — шест метра. Малко по-нататък дълбочината рязко се увеличи и се наложи да застанем на колене, за да имаме по-добра опора.
Погледнах към сушата, за да преценя на какво разстояние сме, и зърнах фарове, осветяващи мангровите дървета. Мамка му.
Сара също ги видя.
— Мак! Виж!
— Видях ги. Продължавай да натискаш.
Напреднахме още малко, обаче бяхме на няма и двайсет метра и вече почвахме да изнемогваме. Къде се губеше „Мейн“, по дяволите?!
Двата джипа явно преграждаха пътя на новопристигналата кола, но фаровете ѝ бяха оставени включени, което не беше много разумно от тяхна страна, понеже сега видях на брега силуетите на трима мъже. Единият зяпаше буика, а другите двама се взираха в блатото.
Вдигнах по-близкия калашник и легнах по корем, готов за стрелба. Мракът изкривява възприятието — цели се по-ниско от мишената, която искаш да поразиш. Зачаках да разбера дали са ни забелязали. После единият от мъжете извика и аз зърнах проблясък, последван от пищене на зелени трасиращи куршуми, които отлетяха нависоко, и почти в същия момент — типичното тракане на АК–47. Тоя звук го чувам в кошмарите си, еба ти.
Внимателно се прицелих и отвърнах на огъня, осейвайки брега с откоси от по шест куршума. Единият от мъжете изкрещя и се строполи. Бързо смених пълнителя и забелязах, че вече са угасили фаровете.
Трасаците показват къде улучваш, обаче издават и твоето местоположение. Ответният огън стана по-точен и няколко куршума цопнаха във водата пред мене, после друг се заби в по-близкия корабен сандък. Сара, която продължаваше да стои на колене и да натиска с пръта, беше прекалено ясна мишена.
— Залегни!
Тя се поприведе, обаче не престана да се бори с прилива.
На брега бяха дошли още хора — забелязвах проблясъците поне на шест автомата. Гърмежите кънтяха над блатото, куршумите осейваха водата наоколо и още един се заби в сандъка. Вече определено бяха поправили мерника си.
Оставаха ми само два пълнителя за калашника, след което нямаше да мога да ги възпирам достатъчно с глока, за да ги принудя да залегнат.