Прицелих се в брега, но преди да натисна спусъка светкавица разцепи небето, последвана от силна гръмотевица. „Аз съм бурята“. Повторно се прицелих, този път в буика, и стрелях. Зелените трасаци улучиха задницата на комбито, възпламениха горивото в резервоара и той избухна в огромно червено — оранжево огнено кълбо.
Стрелбата откъм брега секна и когато ехото на експлозията утихна, чух буботене на яхтен двигател — на моята яхта, на моя двигател.
Със Сара се обърнахме и видях кърмата на „Мейн“ да се насочва към нас сред мъглата. Беше на петнайсетина метра и когато се приближи, различих Джак — стоеше на колене на задната пейка, насочил автомат АР–15 към брега, обаче не стреляше. Явно не знаеше какво става. Зърнах силуета на Фелипе в тъмната рубка и си представих как се озърта през рамо, докато се движи на заден, може би с малко упътване и окуражаване от страна на Джак.
Яхтата плаваше с по-малко от пет възела, което щеше да е нормално за тези опасни води, обаче ми се струваше прекалено бавно, за да ни измъкнат от обстрела. Всъщност вероятно тъкмо стрелбата караше Фелипе да проявява такава предпазливост. Ама нали все пак идваше!
Сара продължаваше да е на колене и да натиска с пръта, докато аз раздвоявах вниманието си между брега и „Мейн“. Мъглата се сгъстяваше, което, от една страна, ни осигуряваше някакво прикритие от ония с калашниците, които бяха прекратили огъня, но от друга страна, не бях сигурен, че Джак ни е забелязал. Затова се изправих и безмълвно размахах ръце. Той ме видя и също ми махна. Тъкмо бях застанал на едно коляно, когато над главата ми изпищя нов автоматен откос. Завъртях се, проснах се по корем и изпразних последния си пълнител в брега, а когато моят АК–47 затрака на сухо, чух резкия пукот на АР–15. Браво на Джак, че не беше забравил за допълнителните боеприпаси. Дано се бе сетил да си сложи бронежилетката.
Оставаха ми два пълнителя за глока и аз заредих единия. Бяхме на трийсетина метра от брега, далече извън действителната далекобойност на пистолета, обаче все пак изпразних пълнителя към брега просто заради участието. Междувременно Джак гърмеше така, като че ли е обкръжен от виетконгски партизани.
Погледнах Сара и видях, че изнемогва и едва държи пръта. Забелязах и че приливът почва да ни връща обратно. Мамка му.
Ония на брега, може би четирима — петима, явно преодоляваха шока от взрива и отново ни обстрелваха ефективно. Зелените трасаци пищяха над „Мейн“, после няколко улучиха рубката. Дано Фелипе не си изпуснеше нервите и не отпратеше. Дали щеше да се отнесе така със Сара?
Яхтата беше на пет — шест метра от нас и ако успеехме да спрем обратното движение на платформата, щяха да ни достигнат след една — две минути, обаче Фелипе не оценяваше правилно обстановката и не се движеше към нас със същата скорост, с каквато приливът ни отдалечаваше от „Мейн“.
— Фелипе! — изведнъж извика Сара. — По-бързо! По-бързо!
Не знам дали беше чувал тая дума в друг контекст, ама пък се получи. Двигателят изрева по-силно и „Мейн“ почна да се приближава.
Запълзях по импровизирания ни сал, сграбчих Сара и я дръпнах зад двата корабни сандъка. Куршумите на калашниците не можеха да пробият пластовете хартия, обаче сигурно можеха да пробият черепите — както преди четирийсет години в затвора „Вила Мариста“. Минах между сандъците и Сара и я натиснах да легне на платформата. Чух един куршум да се забива в първия сандък, но не излезе от другата страна, значи засега имахме известно прикритие, допълвано от мрака и мъглата. Теоретично не бяхме на огневата линия — докато не се наложеше да се качим заедно със сандъците на яхтата.
„Мейн“ вече беше на по-малко от три метра от нас и виждах лицето на Джак, който внимателно се прицелваше и поддържаше постоянен огън. Куршумите му свиреха над главата ми.
Изведнъж Джак, кой знае защо, се изправи, може би за да се прицели по-добре в брега, и изкрещя:
— Залегни!
Обаче самият той остана прав, зае по-стабилна поза и пусна няколко куршума преди един зелен трасак да го повали от пейката.
Сара видя падането му и изпищя, но бързо се овладя и извика:
— Копелета гадни!
А бе, ей, те бяха просто хлапета и си вършеха работата. И аз съм бил като тях. Както и Джак. Хайде, Джак. Ставай де!
— Джак!
Той не отговори.
Кърмата на „Мейн“ вече беше съвсем близо до сала и чух Фелипе да вика:
— Скачайте! Скачайте!
— Давай — казах на Сара. — Бързо.
— Сандъците…