Не бях сигурен каква е действителната далекобойност на трийсетмилиметровите скорострелни оръдия, но това е сравнително малък калибър и снарядите са с големината и формата на голяма „Коиба“ в алуминиева гилза. Пура, само че експлодираща. Тези оръдия са главно противовъздушни, обаче можеха да потопят и малък плавателен съд като „Мейн“. Освен това знаех, че са за близък бой с точност в радиус от около три километра.
Въпросът беше дали искат да ни убият, или да ни заловят. При други обстоятелства щях да предположа, че е второто, ама пък на брега бях оставил доста граничарски трупове. Момчетата в стражевите катери щяха да стрелят, без да задават въпроси.
— Защо мълчиш, Мак?
— Мисля.
— Аз пък мисля, че вече трябва да направиш своя ход.
Включих радиостанцията и я настроих на канал 16, международния канал за сигнализиране, на който кубинските граничари можеха да се опитат да се свържат с мен. Чух гласове на испански и те не пееха „Гуантанамера“. Можех да повикам някого от долу да превежда, обаче разбрах „Гуарда Фронтера“ и „Голямата риба“. Повече не ми и трябваше. Угасих радиостанцията.
— Мама му стара! — изпсува Джак.
— Какво се прави, когато какъвто и ход да направиш, все ще е грешен, а, Джак?
— Молиш се и противникът да направи кофти ход.
— Точно така. А какво се прави, когато си в обсега на превъзхождаща те сила и не можеш да се измъкнеш?
— Постъпваш неочаквано.
— Точно така. — Погледнах екрана на радара. Ако поддържах северен курс, щяха да ме пресрещнат от изток и запад. Ако завиех на юг, можех да се върна в крайбрежните води между архипелага и кубинския бряг и известно време да си играя на котка и мишка с катерите, но така само щях да отложа за кратко неизбежното.
— Ако противникът те притиска от две страни и не можеш да се измъкнеш, какво няма да очаква да направиш?
— Да атакуваш.
— Точно така. — Завъртях руля наляво и взех курс право към катера от клас „Жук“, който се приближаваше към нас от запад.
— Предполагам, че искаш да приключиш с това колкото може по-скоро — заключи Джак.
— Напълно си прав.
Фелипе се качи в рубката — сигурно се чудеше защо променяме курса.
— Какво правиш?
Посочих екрана.
— Пресрещаме звяра. Жука.
— Да не си се побъркал?!
Защо хората все ми задават тоя въпрос? Обаче използвах момента, за да му обясня.
— Трябва да останем колкото може по-далече от стенката, затова държим противоположния курс.
Фелипе се вторачи в екрана.
— Но ти се насочваш право към жука…
— Знам накъде се насочвам.
— Да не си се побъркал?! — повтори той.
— Слизай долу.
Фелипе обаче реши да ме посъветва:
— Обърни и дай обратно към архипелага.
— Слизай долу!
Той не откъсваше очи от екрана като хипнотизиран.
— Виж… ако се върнем в архипелага, те ще ни изгубят на радара си…
— Докато не ни последват.
— Радарът им ще хване смущения от брега и островите… Може да влезем в някое мангрово блато…
— До гуша ми дойде от мангрови блата, амиго. Слизай долу! Това е заповед.
Само че Фелипе не се подчиняваше на моите заповеди.
— Ще ни погубиш така!
И бездруго можехме да се броим мъртви, и той го разбираше. Просто не искаше да го приеме.
— Капитанът ти нареди да слезеш долу — подкани го Джак.
Фелипе го изгледа така, като че ли лудостта е заразна.
После дълбоко си пое дъх, отдръпна се от Джак и измъкна деветмилиметровия „Смит & Уесън“, който по принцип си беше мой.
— Обърни на юг!
— Ти обеща да ми се подчиняваш — напомних му.
— Веднага! Иначе ще…
За нещастие в този момент Сара влезе в рубката, погледна Фелипе и видя револвера.
— Фелипе! Какво става…
— Прилича на бунт — предположих аз. — Заведи го долу преди да ме е ядосал.
— Той ще ни погуби — обясни ѝ Фелипе.
Сара ме погледна, после отново насочи вниманието си към него. Не знаеше как ще ги погубя, нито за какво е бил спорът, обаче заобиколи Фелипе и застана между мене и гаджето си.
А бе, не обичам да се крия зад жена, особено когато под пояса ми е затъкнат „Глок“ и жената е на моята огнева линия.