Ако продължах по северен курс, щях да изляза от кубински териториални води след по-малко от двайсет минути, обаче стенката можеше да се доближи достатъчно и да открие огън с оръдията си преди да пресека тази граница. Ако променях курса на запад към Кий Уест, щях да остана в кубински води по-дълго, отколкото исках, ама пък щях да се отдалечавам от стенката и бурята. Подобно на хиляди морски капитани преди мене, аз се взирах в радарния сигнал и се опитвах да се справя с аритметиката и геометрията. „Имаш право само на един опит, Мак“.
Сара седеше на стола до мене и може отдавна да беше там, но като типичен мъж, аз бях потънал в проблемите си толкова дълбоко, че не я бях забелязал.
— Как си? — попитах я.
Тя кимна, че е наред.
— Направи ми една услуга. Иди да видиш дали Джак… иди да видиш как е…
— Жив е — отговори самият той, тъкмо влизаше в рубката. От него се стичаше дъждовна вода. После се завъртя кръгом, излезе на палубата и повърна през борда. Веднъж и на мене ми се беше случило, когато слязох от кулата в бурно море. Нищо сериозно.
Забелязах, че Фелипе го няма в люка, но той се появи след малко с бутилка „Рон Сантяго“, която сигурно вече беше опитал. Подаде шишето на Сара, която го протегна към мене.
— Аз съм на руля.
Джак се върна в рубката и Сара му предложи ром, обаче лицето му малко беше позеленяло и той слезе долу. Чух вратата на тоалетната да се отваря и затваря.
Фелипе явно чак сега видя пробитите стъкла, както и дупките в пластмасовите и дървените повърхности, и каза нещо на испански, което си преведох като „мама му стара“.
Той заобиколи зад столовете и застана между нас със Сара, погледна екрана на радара и посочи с ръка.
— Това стенката ли е?
— Да.
— Мамка му!
— А зад нас е жукът. — Реших да го похваля. — Ти се справи отлично, амиго.
Фелипе не отговори веднага, но след малко заяви:
— Струва ми се, че улучих картечаря.
— Аз го ударих онова копеле точно между очите — обади се от стълбището качващият се Джак.
Което ми се струваше по-вероятно, макар че и Сара спокойно можеше да е отправила един от ония невероятно късметлийски изстрели, в шанса за който никой не би повярвал, включително самият потърпевш.
— Какво ще правим? — попита Фелипе.
— Ще оставим капитана да вземе това решение — напомних му.
Той не отговори, обаче не откъсваше очи от екрана на радара.
— Жукът… май доста е изостанал…
— Настига ни, само че не достатъчно бързо, за да влезем в обсега на картечниците му, освен ако не ни последва и в международни води. — Което и щеше да направи, понеже капитанът му беше много ядосан и имаше сметки за уреждане с нас, а и трябваше да се отчете пред началниците си, които сигурно го деряха на испански по радиостанцията. Бил съм и от двете страни на такива радиовръзки.
— Ако поддържаме този курс, ще влезем в обсега на оръдията на стенката след… десетина минути — заключи Фелипе.
— Кой ти каза за трийсетмилиметровите оръдия?
— Амигос.
И на мене ми трябваха такива амигос.
— Каква е действителната им далекобойност?
— Четири хиляди метра. Но може да открият огън и по-рано.
Ясно. Даже да не бяха точни от такова разстояние, скорострелните оръдия на стражевия катер можеха случайно да ни улучат. Или пък можеше да ни споходи невероятен късмет и да се проврем невредими през тази огнена буря.
— Трябва да вземем обратен курс — без да го питат, сподели мнението си Фелипе.
Това изглеждаше очевидно, но все пак отбелязах:
— Ако държим курс право на север, след десетина минути ще излезем в международни води.
— На тях изобщо не им дреме — каза той. — Тези копелета ще ни гонят и до Маями, ако смятат, че ще им се размине.
— Наясно съм с това — уверих го.
Джак също реши да сподели мнението си.
— Трябва да се насочим на запад.
— Сара?
Тя се съгласи с двамата, обаче прибави:
— Постъпи както намериш за добре.
Обаче нищо не беше добре.
— Ако се насочим на запад, ще се движим успоредно на кубинския бряг и могат да ни пресрещнат катери на Гуарда Фронтера от други пристанища — открехнах ги аз.
Никой нямаше мнение по този въпрос, затова продължих:
— Но ако продължим на север, далече от брега, ще си имаме работа само с двата стражеви катера, които вече са по петите ни.