Джак си спомни една от тениските си и цитира:
— „Не пия много, но когато го правя, ставам друг човек, а той пие много“.
Усмихнах се.
— Може да ме черпиш една цигара.
Той измъкна цигарите си от джоба на ризата си и видях, че още го боли мястото, където го бяха улучили с калашника.
Взех си цигара и Джак ми я запали със зипото, после запали и той.
— Тая гадост ще ме умори.
— Стига да доживееш дотогава.
Джак хвърли поглед на датчика за горивото и отново провери екрана на радара, джипиеса и чартплотера, обаче не каза нищо.
На запад морето постепенно се успокояваше и между носещите се по небето облаци надничаха звезди. Имахме попътен вятър и „Мейн“ развиваше добра скорост. Само че недостатъчно добра.
Радарът ми беше настроен на десет километра, за да държа под око нашите преследвачи, на които бях дал кодови имена Задник А и Задник Б. Задник А, жукът, като че ли изоставаше и ми хрумна, че може да не му достига гориво. Ако не бяха заредили догоре преди да потеглят на нощен патрул от Кайо Гилермо, щеше да им се наложи да изчислят докъде могат да ме гонят без риск да останат без гориво насред океана.
Насочих вниманието си към Задник Б, стенката, и видях, че продължава с около четирийсет и пет възела и скъсява дистанцията. Тоя задник определено искаше да ме убие.
Настроих радара на пълния му осемдесеткилометров обхват и с Джак потърсихме други съдове наоколо, обаче имаше само два. Единият, на запад от нас, държеше западен курс по плавателния път през Флоридския пролив. Другият се насочваше към пристанището на Хавана. Бурята беше опразнила морето на изток и никой не се приближаваше към нас. Даже наркотрафикантите бяха излезли в почивка.
— Предай сигнал за бедствие — казах на Джак. Той взе микрофона и почна да предава, съобщавайки местоположението и курса ни, кои сме и какъв е характерът на проблема ни, който описа като два кубински стражеви катера, дето се опитват да ни убият.
— Кажи и че дизелът ни свършва и имаме ранен член на екипажа — казах.
— Кой е ранен?
— Ти бе, задник такъв.
— А, да. — Той погледна датчика на горивото и продължи да предава.
Морските закони — обичаите и традициите — изискват да се притечеш на помощ на кораб, търпящ бедствие. Обаче ако бедствието е престрелка в открито море, доста морски капитани ще предпочетат да го избегнат, обосновавайки се с тезата, че бедствието ти не е резултат от природни стихии или Божие дело и съответно не са длъжни да рискуват собствения си задник или задниците на екипажите и пътниците си. Свършващото гориво и раненият член на екипажа обаче можеха да събудят братските чувства на някой капитан.
— Кажи им и че ни свършва пиячката — прибавих аз.
— Да кажа ли и че сме се класирали втори в кубински риболовен турнир? — попита Джак, чийто черен хумор беше по-черен от моя.
— Струва си да опиташ.
Той се върна на микрофона, като се придържаше само към фактите, но никой не се отзова. Тъй де, можехме и да не споменаваме за кубинските стражеви катери, обаче нямаше да е честно. Когато молиш за помощ, трябва да изложиш всички опасности. Ако аз чуех такова предаване… щеше да зависи от това кой е на борда на яхтата ми. Или пък щях да се запитам какво е направил бедстващият съд, че го преследват кубински катери. А можеше и да си помисля, че това е някакъв пиратски капан. В открито море се случват много неща, каквито не се случват или не могат да се случат на сушата. Откритото море е друга планета, воден гроб, който очаква своите мъртъвци.
— Добре, по-късно пак ще опитаме — казах на Джак. — Ще оставя радиостанцията включена, може някой да отговори. А сега ми трябва доклад за пораженията.
— Че те са ти пред очите.
— А тия, дето не са ми пред очите?
— Няколко куршума са пробили стените на тоалетната и май е пробит резервоарът за прясна вода. И като че ли имаме малък пробив в горивния резервоар.
Погледнах датчика и кимнах. Ако беше светло, щях да видя дали оставяме след себе си дизелови петна. Не бях сигурен дали има пробив, или просто горим повече от обикновено заради бурното море. Във всеки случай изглеждаше все по-малко вероятно да се доберем до Кий Уест. Но ако стрелката престанеше да пада надолу, може и да стигнехме до Кий Ларго. Дизелът обаче беше най-малкият ни проблем. Главната опасност си оставаше Задник Б, който се приближаваше. Ограничих обсега на радара. Намираше се на три морски мили зад нас.
Сара влезе в рубката и Джак, който имаше такъв вид, че сякаш всеки момент може да припадне, ни осведоми, че слизал долу да направи кафе.