— Вие искате ли?
— Аха. — Обърнах се към Сара. — Как си?
— Добре.
— А Фелипе?
— В една от каютите е.
— Той се справи много добре — уверих я.
Тя кимна и седна на стола до мене; забеляза, че съм включил джипиеса и чартплотера, които напомниха и на двама ни за нашия романтичен круиз. Ако тогава знаехме какво ще се случи, сигурно още онази вечер щяхме да си пожелаем „буенас ночес и всичко най-хубаво“.
— Недей да мълчиш — каза Сара. — Какво става?
— Ами, след разминаването ни с жука изминахме около сто и трийсет километра и до американски териториални води ни остават към сто и деветдесет.
— Ще ни преследват ли?
— Ще обърнат десетина — петнайсет километра преди тази граница. Иначе ще се брои за провокация, която най-вероятно ще доведе до предупреждение по радиостанцията и бреговата охрана може да прати катер.
— Добре… значи сме преполовили пътя до вкъщи, нали?
— Да. — От навигационна гледна точка, това си беше самата истина.
Сара погледна екрана на радара.
— Май са по-близо.
— Така е.
Тя не коментира.
Та седяхме си ние един до друг на пулта за управление и зяпахме проясняващото се небе през дупките от куршуми в стъклото. Морето се успокояваше и се очертаваше прекрасна нощ.
Минаваше три без петнайсет и ако поддържах двайсет, двайсет и пет възела, горивото не свършеше и не попаднехме в огневия обсег на Задник Б, утре заран благополучно щяхме да пристанем на Чартърния кей.
Чух пращене от аудиосистемата, после Боби Дарин запя „Някъде отвъд морето златни пясъци искрят, чака моето момиче…“
Предпочитах Джей Зи, понеже щеше да е по-подходящ за повдигане на бойния дух, обаче според Джак моите дискове ставали само за стрелба по панички.
Сара заприглася, въпреки че явно не знаеше целия текст.
И ние продължихме нататък все едно сме на романтичен круиз. Или пък сме кораб с глупаци, които пеят в мрака.
Погледнах екрана на радара. Задник Б се приближаваше, обаче Задник А все повече изоставаше. После жукът изведнъж взе югозападен курс и се насочи към кубинския бряг. Погледнах чартплотера. Ако не променеше курса си, по-малкият стражеви катер щеше да влезе в пристанището на Матансас. Реших, че горивото му свършва. Тъй де, защо иначе човек ще ходи в Матансас? Бил съм там, отврат е. Само гледайте да не пропуснете музея на фармацията.
— Какво става? — попита Сара.
— Жукът прекрати преследването — поясних. — Сигурно му свършва горивото.
— Чудесно. — Тя прибави, в случай че съм забравил: — Бог се грижи за нас.
„Я го питай за стенката“.
Джак влезе в рубката с моето кафе и аз му съобщих за новия курс на жука. И го помолих да пусне диск, записан през нашия век.
Той не ми обърна внимание.
— Може и стенката да обърне назад.
Погледнах радарния екран, обаче Задник Б държеше същия курс и когато ограничих радиуса, пресметнах, че е на малко повече от три километра зад нас — и че вече сме в обсега на трийсетмилиметровите оръдия с радарно насочване.
— Поеми руля — наредих на Джак.
Изправих се, извадих бинокъла от жабката над пулта и излязох на палубата.
— Къде отиваш? — извика подире ми Сара.
— Веднага се връщам.
Покатерих се по страничните стъпала и се изправих на кулата, като се държах за тапицирания парапет; напипах дупки от куршуми под пръстите си. Джак имаше голям късмет.
Насочих бинокъла на изток. Не виждах стенката, обаче зърнах навигационните му светлини — не плаваше с изключени светлини като нас, а и нямаше причина, понеже беше най-злото копеле из тия води.
Продължих да наблюдавам светлините му, после видях типичните проблясъци на скорострелно оръдие. Мама му стара!
— Отклоняваща маневра! — изкрещях.
Очаквах, че Джак ще се поколебае, докато осмисли командата ми, обаче „Мейн“ моментално зави рязко наляво и в същия момент чух писъка на снарядите покрай яхтата и ги видях да падат и да експлодират в морето — там, където щяхме да сме ние.
Капитанът на стражевия катер не стреляше с трасаци, каквито щеше да използва само ако виждаше целта си, и тъй като оръдията му бяха с радарно насочване, в момента не искаше да види нищо друго, освен взрив на хоризонта. Отдолу чух Боби Дарин да се дере с „Маки Ножа“.
„Мейн“ зави надясно, задържа тоя курс няколко секунди, после пак зави наляво. Джак се движеше на зигзаг с надеждата, че траекторията ни ще е прекалено непредсказуема за оръдията с радарно насочване. Това обаче не попречи на стенката да опита. Оръдието на предната палуба продължаваше да проблясва и от време на време зървах многобройните снаряди, падащи и избухващи във водата, после чувах далечните гърмежи, тътнещи като гръмотевици на хоризонта.