Нямаше какво повече да гледам и почнах да слизам от кулата, докато „Мейн“ постоянно променяше курса си, без да намалява скорост, от което се люлееше настрани. На няколко пъти за малко да се изпусна, обаче успях да стигна до страничния парапет, скочих на палубата и се претърколих през рамо надясно и после обратно наляво при поредната промяна на курса.
Не можех да се изправя, затова допълзях до рубката на четири крака и се изкатерих на стола, на който допреди малко бе седяла Сара. Джак сигурно ѝ беше наредил да слезе долу.
Той стоеше на руля и аз го оставих да маневрира, защото явно си вършеше добре работата — изтегляше щамбайна, завиваше, после пак натискаше щамбайна напред. И в същото време пееше дует с Боби Дарин:
— Има хищната акула зъби…
— Джак, млъкни!
— Добре де.
Нямах представа дали радарната система за насочване е достатъчно съвършена, за да следи постоянно променящата местоположението си цел, обаче щом двуцевното оръдие се използваше и като зенитно, трябваше да може да реагира бързо. И все пак още не ни бяха улучили.
Джак се обърна към мен.
— Някакви предложения?
— Да. Гледай да не те ударят.
— Мерси.
— Аз ще поема руля.
— Тъкмо хванах ритъма и не искам да го изпусна.
— Добре… Кажи ми, като се умориш.
— Нямаме чак толкова много време.
Изведнъж се разнесе оглушителна експлозия, последвана от втори взрив, който разтърси яхтата и ме повали на пода.
— Удариха ни! — извика Джак.
Погледнах надолу по стълбището и видях пушек и пламъци. Скочих, грабнах от шкафа един фенер и пожарогасителя и се затичах по стъпалата. Всяко зло за добро — аудиосистемата беше замлъкнала.
Сара и Фелипе ги нямаше, обаче камбузът гореше и аз изпразних пожарогасителя срещу пламъците, после взех кухненския пожарогасител, с който окончателно потуших пожара. Въпреки гъстия дим видях зееща дупка отдясно в корпуса, а от вратата на дясната каюта излизаше пушек — там трябваше да е попаднал вторият снаряд. През дупката над камбуза нахлуваше вятър и разнасяше дима. Втурнах се в каютата, в която цареше мрак.
В корпуса над леглото имаше петнайсетсантиметров отвор. Лъчът на фенера ми освети Фелипе, който лежеше на пода. Не забелязах кръв и гърдите му се надигаха, затова изскочих навън и разбих с ритник вратата на лявата каюта. Сара се беше свила на пода и аз клекнах до нея.
— Добре ли си?
Тя ме погледна с ококорени от ужас очи и не отговори.
— Облечи си спасителна жилетка и ела при стълбището, обаче остани долу, докато не ти кажа. Разбираш ли?
Сара кимна.
Понечих да изляза, после пак се обърнах към нея.
— Къде ти е глокът?
Тя отново не отговори, затова плъзнах лъча наоколо и открих пистолета на леглото. Не исках да се застреля, затова го взех.
— Фелипе е в другата каюта. Виж дали се нуждае от помощ. В шкафчето в тоалетната има аптечка. Ще се справиш ли?
Сара кимна и започна да се надига.
Излязох от каютата, застанах под люка и изпразних пълнителя на глока в плексигласа, за да има откъде да излиза димът.
Качих се в рубката, където Джак продължаваше да е на руля и си палеше цигара със зипото, докато маневрираше наляво-надясно.
— Как е долу? — осведоми се той.
— Под контрол.
— Всички наред ли са?
— Фелипе може и да не е. Слез долу и виж как е. Вземи аптечката и всички да си облекат спасителни жилетки.
— Яхтата ли напускаме?
— Възможно е.
— Тя още плава, Мак.
— Обаче е под обстрел, Джак.
— Какво предпочиташ — да те изяде акула или да загинеш от експлозия?
— Искам да скоча във водата преди ония да са взривили „Мейн“.
— Добре. Круизен лайнер ли мислиш, че ще ни прибере, или стенката?
— Слизай долу!
— Не забравяй за акулите.
Той се дръпна настрани и след като поех руля, се спусна по стълбището.
Продължих отклоняващите маневри и промених интервала между зигзагите. Не докосвах щамбайна и взимах резките завои с пълна скорост, при което яхтата бясно се накланяше настрани. Не знаех как най-успешно да заблудя радара, който насочваше оръдието, но трябваше да допусна, че от фиксирането на нашето местоположение до завъртането на кулата и вдигането или спускането на цевта изминава известно техническо време. А и после, докато снарядите вземат разстоянието от четири хиляди метра. Нямах представа и дали оръдието стреля автоматично при фиксиране на целта, или някой натиска спусъка. Със сигурност знаех само, че трийсетмилиметровото двуцевно оръдие може да бъде излъгано. Тъкмо затова още бяхме живи. Само че ни бяха улучили и имаше огромна вероятност това да се повтори.