По някое време забелязах, че във водата наоколо не падат снаряди, и тъкмо си мислех, че оня задник може да е изчерпал боеприпасите, когато чух отгоре да профучава нещо, звучащо като ято диви гъски с ракети в задниците. Мамка му!
Джак подаде глава от стълбището.
— На Фелипе му няма нищо. Ама пък има едно предложение.
— Какво?
— Да предадем по радиостанцията, че се предаваме, да обърнем и да се насочим към стенката. Той щял да го каже на испански.
— Кажи му на английски да върви на майната си.
— Сара вече му го каза. С други думи де.
— Чудесно.
— Долу е пълен хаос — също ме информира Джак.
— Всички ли са със спасителни жилетки?
— Да.
— Да се качат горе.
— Искаш ли да пийнеш нещо?
— По-късно. Действай.
Когато Джак, Сара и Фелипе се събраха в рубката, им наредих:
— Излезте на палубата и ако пак ни улучат и избухне пожар или яхтата почне да се пълни с вода, всички ще скочим в морето.
— Вече ти казах, няма да се оставя да ме заловят — заяви Сара.
— Няма да те видят във водата — успокоих я аз.
— Не искам и да ме изядат акули — прибави тя.
Фелипе изглеждаше замаян, обаче се опита да ме убеди:
— Трябва да се предадеш. Ще им кажа…
— Забрави! — Май бяхме изчерпали всички кофти възможности — да се предадем, да напуснем яхтата, да ни изядат акули или да ни взривят. А когато всички кофти възможности се изчерпят, напълно в реда на нещата е да не правиш нищо и да се оставиш на съдбата. — Излезте на палубата…
Чух взрива в момента, в който го видях, и горната част на носа изригна в огнено кълбо. Към предното стъкло полетяха отломки и аз инстинктивно се наведох, както държах руля и го завъртах силно наляво.
Изправих се и огледах пораженията. В бялата фибростъклена палуба пред люка зееше дупка, голяма колкото домакинска тавичка. Ако някой беше останал долу, сега щеше да е мъртъв или тежко ранен.
Джак слезе по стълбището, за да провери за пожар, и когато се върна, каза:
— Наред сме.
В сравнение с какво?
Усетих, че прекалено дълго държа руля завъртян наляво, и почти видях целещите се в мене дула на двуцевното оръдие. Рязко завих надясно, като повалих Сара и Фелипе на пода и съборих Джак надолу по стълбището. Пак чух ятото диви гъски, само че този път бяха от лявата ми страна, и разбрах, че ако бях продължил да завивам наляво, щяха да ме улучат отстрани. Отново продължих отклоняващата маневра, като си мислех за алигатора по петите ми. Алигаторите никога не се отказват, понеже са гладни, съответно и ти не се отказваш, понеже ти е мил животът. Накрая някой допуска грешка и губи. Не може да продължава вечно.
Сара и Фелипе вече бяха на задната палуба и лежаха по очи с изпънати ръце и крака, за да не се търкалят, докато аз продължавах дивите си маневри. Джак седеше до мене и палеше цигара. Осъзнах, че съм забравил една възможност, а именно да превключа на празен ход и да чакам поредният залп трийсетмилиметрови снаряди да унищожи „Мейн“ заедно с нас. Обърнах глава към щамбайна и Джак се сети какво си мисля.
— Искаш ли цигара?
— Не.
— Без глутен са.
— Трябва да ти призная, Джак, че майтапите ти ме дразнят.
— Трябваше да ми кажеш.
— Току — що ми хрумна.
— Сериозно? А знаеш ли на мене какво ми хрумна току — що? Хрумна ми, че те предупреждавах, че тая работа с Куба е преебана.
— Тогава идеята ми се струваше добра.
— Да де. Докато не стане белята, много гадории ти се струват добра идея.
— Защо не вземеш да излезеш на палубата и да правиш компания на нашите пътници?
— Тука ми харесва. — И ме смъмри: — Не се разсейвай, капитане.
— Ти ме разсейваш.
— И хич не си и помисляй да пипаш щамбайна.
Не отговорих.
Продължавах отклоняващата си игра, като гледах да променям маневрите, обаче осъзнах, че като се опитвам да избегна поредния залп, спокойно мога да се натъкна на него. Тази игра не беше толкова хитра, колкото се опитвах да се убедя — в нея имаше огромна доза късмет. Днес всъщност бях голям късметлия.
Фелипе трябваше да е стигнал до друго заключение, понеже се появи в рубката с револвера в едната ръка, като с другата се държеше за касата на вратата.
— Дай ми микрофона.
— Не му обръщай внимание и той ще се разкара — посъветва ме Джак.
Не му обърнах внимание, обаче Фелипе продължи: